Последните мисли на човек блъснат от камион.

Паника..хора...гуми, спирачки...чуват се викове на жени... Кръв...вода, разкъсани дрехи...

***

Часът беше 8.15 сутринта...Човекът без име беше взел пазарската си торбичка и отиваше да провери къде и дали днес ще има промоция на някои хубави бисквити...имаме повод...следобяд чакаме гости, които не сме виждали от 10 години. Но какво пък...не заслужават кой знае колко...както не съм ги виждал 10 години, така няма да ги видя и още десет...най-много ако някой от родата се ожени или умре да се засечем по повод събитието...

Умислен човекът без име вървеше по улицата и изведнъж се сети, че в четвъртък обикновено на пазарът Гама изкарват стоките, които не са успели да пласират през седмицата и дават голям процент отстъпка...оооо, да добре че се сетих...само че за да стигна дотам трябва да пресека през околовръсното и да взема рейс в обратната посока....

Хайде още малко и стигам...че да успея да видя все пак Леля Гида, която така сладко ми се усмихна миналия път...отдавна не ми се беше случвало, но какво от това...дреме ми

***

На средата на околовръсното в 8.53 лежеше мъж без име, на средна възраст около 60 години, видимо запазен, с пазарска торбичка...

***

Човекът без име се събуди...изпитваше трудност да стане...виждаше около себе си лицето на голямо превозно средство...имаше мъгла...само някакви фарове осветяваха скованата му с годините душа...
Интересно...тялото ми не се движи? А аз защо лежа на средата на асфалтиран път? И какви са тези хора? Оф, трява да стана и да отида до пазара Гама, защото намалените стоки ги изкарват само до 10 часът!!! Иначе трябва да купувам от скъпите бисквити в нашия суперкармет...да не съм луд да им давам пари на тия мошеници!

Мъглата се сгъсти...фаровете вече изглеждаха като малки коледни светлинки...чуваха се далечни гласове...о’ужас, какво става? Пак ли не съм си изпил хапчетата за кръвно? Ехоооо...някой чува ли ме? Ехоооооооо къде съм и каква е тая мръсотия под мен и защо не мога да стана, а около мен нищо не се вижда?

Тъмнина...

***

В градската морга нощната смяна на Георги тъкмо приключваше и той нямаше търпение да се прибере и да види милата си жена и малката си дъщеря. За жалост нямаше да има повече от 15 минути, за да целуне и прегърне двете си съкровища...Жена му отиваше на работа, а детето на детска градина... О, такъв ли трябва да е живота, като в крайна сметка всички тези лишения завършват тук под белия чаршаф...

Още малко и си тръгвам...помисли си Георги, когато екип от бърза помощ директно докара поредния глупак, загубил възможността да се радва на красивите есенни листа, заради евтини бисквити на пазара Гама...


***

Човекът без име се огледа...стоеше на ръба на красива скала...под него имаше безкрайно море, зад него девствена гора с напъпили цветове, а слънцето грееше странно и образуваше интересни фигурни в тихата и спокойна вода.

Той знаеше какво няма да успее да свърши днес...а именно да види роднините си, които бяха единственото близко нещо, което имаше и загуби заради глупав спор преди години за един диван...диван от къщата на дядо Мито, който така и не можаха да разделят. Но той имаше добри чувства сега...самотните години бяха направили от него едно човече със замръзнала душа и тъжни очи, чиято единствена радост в живота беше срещата с други като него сутрин в поликлиниката или в магазина, който наскоро отриха, и в който всеки ден имаше промоция на различна стока...

Започвайки да осъзнава какво се случва с него, човекът не изпадна паника. Той пророни сълза – първата от 15 години насам, когато жена му го напусна, заради неистовото му желание да прави кариера и стотиците безсънни нощи, в които той работеше и отминаваше с безразличие въпросът – ‘Хайде, нека да си лягаме’.
И за какво? Заради факта, че само преди 2 години го съкратиха, без дори едно благодаря...

Силна болка премина през сърцето, което вече не туптеше...сълза се търкулна по лицето покрити със ситни бръчки и падна на оголеното му коляно. В нея се отразяваха слънчеви лъчи, и там вътре той видя лика на усмихнатата Леля Гида от пазара. Леля Гида беше възпълна, мила жена, чийто живот беше минал на сергията за плодове, а усмивката никога не слизаше от руменото и лице. Тя беше около 50 годишна, омъжена с три деца.Той винаги пазаруваше от нея, защото отношението и към живота беше непонятно за него, но така естествено и слънчево...Тя беше щастлива с пресните си плодове, които вечер десетки хора слагаха на трапезата си.

Искам и аз така, опита се да прошепне човекът без име? Защо се родих сам и сега съм тук отново сам без дори спомени, които да изплетат за мен мрежа, в която ще мога да се люлея, докато пътувам из вечността?

Тъмнина...

***

Георги приключи набързо с документацият на ‘новопостъпилия’, метна лекото си яке и приготви ключовета на колата си. Дано запали, помисли си той...само ядове с този автомобил...не знам кога ще ми остане време да я закарам в сервиза....а и там куп пари...гадост...

30 минути по-късно Георги беше олющения, панелен блок, който беше единственото, което той с неговата медицинска заплата, можеше да си позволи като кредит. Все пак и детенце имаше да гледа...
Заключвайки колата си той видя жена си да излиза с малката им дъщеря и да дооблича шлифера си забързана и говореща по телефона. “ Краси, моля те кажи на шефа, че ще закъснея с половин час, защото трява да оставя Гергана в градината, а има задъстване...” Георги изтича при тях, не успяха дори да се усмихнат един на друг, а жена му нервно кресна, че ужасно закъснява и ще я уволнят скоро ако това пак се повтори. Тичайки към спирката с детето тя само се обърна и извика на Георги, че има мусака в печката...

...

Не искам да продължавам да пиша, защото вероятно всеки един от вас е чел хиляди и стотици новини, вестници, книги, списания, статии и тн, където някой от нещо умира и същия той или тя ни карат да си правим равносметка колко е кратък животът и как трпбва да се ъзползваме от него. Това вие подминавате с крайчеца на окото си, нали  Споко и аз правя така.

Само искам да се замислите колко пъти сте изпадали в стресова ситуация на работа, когато някой комплексар се е опитал да ви накара да се чувствате нищожни, и това е дало отражение на настроението ви за дни, седмици напред...а как ли са се чувствали любимите ви хора около вас през това време?

А колко пъти сте бързали за работа и сте натискали нервно клаксона, изругавайки шофьора от съседната кола и крещейки по адрес на разбитите улици....ами рейса...дали не го гоните, за да не закъснеете за работа, като мисълта винаги е...абе те колите ще спрат...тука на тая малката улица няма страшно...презентация имам все пак...

Не завършвам с равносметка и философски обобщения, а с просто въпрос...

Това всичко в името на какво?

Изкуството да бъдеш различен...yeah right

Browse-вайки различни обяви за работа днес попаднах на една, където условието е да бъдеш различен и да го докажеш чрез есе на тема "Изкуството да бъдеш различен"...смятам доста скучно :)

Веднага си представям лицето на онази девойка от клуб Дебати, която с нейните 24 години изглеждаше и се държеше като говорителката на някое прашно министерство, скрила големите си амбиции под лилава блуза, сива пола (една педя под коляното), строго прибрана коса и консервативни рамки на очилата...
И ето именно тази девойка се страхува да бъде различна...тя прави впечатление със 'сложните' клиширани и до болка познати изрази от типа...животът не се мери по броя вдишвания, а по моментите, които спират дъха ни и тн...damn, so boring

Но аз се радвам, защото с моите раирани чорапи и две опашки, аз не мисля че животът е една река, в която плуваме само с корабите, за които предварително сме си купили билети и именно за тях, защото се водят най-безопасни...

Аз се качвам на сала, който сме сковали криво ляво с моите любими хора, и разпадайки се нялъде там посредата на реката, ние се озоваваме на остров или по-малък такъв, който онези същества от големият, тежък кораб никога няма да видят...

Изкуството да бъдеш различен е изкуство, защото е имало и ще има стотици хора, които в опита си да се направят на интересни и забележими, ще дават стотици, хиляди определения, като всеки един от тях в крайна сметка ще достигне онази точка, в която читателят от другата страна на монитора ще бъде отегчен и дори отвратен от едно и също послание, което гласи "БЪДИ РАЗЛИЧЕН"

Драги ми приятелю,

За да бъдеш различен не е нужно да владееш разни изкуства...нито да пишеш книги на тема "Be Different", "How to be e a Different Manager, "How to succeed in a different way" и тн..

В момента слушам една песен на Ian Brown - Time is my everything, която ме кара да гледам през хубавите пердета на прозореца на спалнята и да си мисля, как единственото, което наистина има значение е времето и как се чувстваме ние в него и през него.

Ще ме извините, но темата ви не струва, защото всеки един от нас е различен, макар и посвоемо, макар и в коловозите на едно общество. И на вас това ви е пределно ясно, но искате да изкарате от хората онези килограми клишираност, които ще ви дадат идея, кой колко книги е прочел и колко изрази тип Оскар Уайлд може да използва ако се наложи :)

Да живее рок едн ролът и хората, които са си позволили да мятат обувки по президента и да не ходят с пола една педя под коляното, само защото в учебника по бизнес етикет пише така...те не са различни, а са просто себе си...

(The end)

Ода за септичната яма ( Написана от Сабин и Милена един хубав летен ден през месец Септември 2010)

(простотия до шия)

На свежата черна полянка,

в облак от думи прогнили,

вирее вечният дъб,

скован с одеало от сливи.

На свежата черна полянка,

една мравка хвърляше сянка,

а бръмбар щастлив се вееше бавно,

и смучеше славно мартинито гадно.

Мартинито гадно в бутилка прохладно,

и сламка съдрана в чаша насрана,

от слон напикана и мравка засмяна.

О, бръмбарю славен, и ти мравко голяма,

трябва ли вам двама тъй често да виждам в септичната яма?

В септичната яма вий двама,

в септичната яма, ах ваш’та мама!

:)