Когато пиша искам просто да остана сама с малката слаба лампа, красивата музика, която да звучи нежно през остарелите слушалки и мислите на неделният слънчев ден.
Чашата с вода стои пред мен, нотите се разливат в мозъка и образуват преплетени думи, които търсят правилната кука, за да създадат така желаната и сигурна посока на поредната, но специална мозайка от чувства.
Мисля си…блъскаме се да измисляме начини, които да ни направят щастливи, градим кухата кула на мечтаният живот, описан в тези така красиви приказки и тези така фалишиви филми, не искаме да знаем повече, защото вече сме достатъчно големи, за да оценяваме живота и неговите ъгли, заоблени от красивите лъжи на тези, от които зависим...колко тъжно...
...
Знаете ли, че така често споменаваната лампа е във формата на крушка…малка,скромна, евтина, но крайно мила и симпатична с нежната светлина, която отделя. Влюбих се в нея, в момента, в който я видях да седи самотна на рафта на един от огромните хипермаркети, които правят щастливи стотици хора всеки де...включително и мен, през онази гореща и потна събота миналото лято.
Обичам да пиша за светлината...за лампата и красивите нощни пейзажи, които гледам през прозореца на хубаво сгрятата ми стая.
И там някъде си мисля за щаститето и за черният параграф малко по-нагоре.
Преди малко Мая ме пита дали всеки щастието е реалност? Явно тази вечер поставихме философското начало с Faith No More в колата, както и с ругатните които излезнаха от иначе възпитаната ми уста, по пътя обратно от така щастливият мол.
Та, реалност ли е щастието...или просто функция на побърканите ни хормони?
Аз истински отричам заблудата на хората, че щастието се търси, намира, заслужава, получава, обещава и всичките производни на тези думи.
Щастието е едно малко чувство, което кара сърцето ни да пусне една идея повече кръв, за да зачерви усмихнатото лице, и когато затворим очи, да усещаме нежият полъх на онзи вятър, който гали лицето ни с красивите нотки на спокойствието.
Щастието е в това, да повярваш в себе си, да избереш една посока, пък макар и грешна, да не съжаляваш, а просто да се усмихнеш, да махнеш с ръка, да изпсуваш, а после да пиеш една ракия с любимите си хора и да се смееш на миналото, радвайки се на настоящето и имайки вяра в бъдещето.
Но колкото и дефиниции да има, щастието си остава онази формула, чиято съставка е различна за всеки един от нас. Онзи шейк със сладолед, чиято фунийка има различен вкус, а добавките зависят от настроението.
Грешно е да определяме щастието...да му слагаме рамки, граници, да го украсяваме с гирлянди, бижута, шапки и тонове грим...
То е онова срамежливо малко нещо, което върви за ръка с оригиналът и се прокрадва скришом по лицата ни, веднага щом свалим поглед от огледалото, където повечето от нас виждат само копието...
А какво е щастието за мен? Ами то е истински различно във всеки един момент... ако сега е удоволствието от писането и красивата музика...то само след 10 минути ще е в мислите ми, където ще бъда с любимите хора.
Лека нощ!
неделя, 30 октомври 2011 г.
понеделник, 21 март 2011 г.
Зараза
Красиво е...двете свещи образуват живи картини по моят така прясно боядисан таван, а леката музика събужда в мен силата на емоцията, пробождайки болезнено картината на вечност...
И въпреки красотата на този момент черни мисли се сливат с главата и огън пръска заразата бяла...и ето какво виждат очите затворени...
***
Изгореният прозорец издуха и последната останала бяла песъчинка от повърхността си...споменът за огъня се скри в мъката на ръждясалото дърво, а картината на болест проклинаше истината за водата...
Газовата лампа грееше с последни сили мислите на сивият човек...“красиво е“...шептеше на ум той, като че уплашен от силата на съзнанието си да превръща мислите в реалност...
Затворен в черупката на изпокъсаните си от работа дрехи, той сънуваше зелените поляни, където душата танцуваше и страдаше с полъха на вятъра, който пееше със силата на славея в нощта...Кафевите рамена, груби и болни, носеха отпечатъка на живот бежизнен, белязан с кръста на хората...
А те са там...тичайки към последният влак на вечността, блъскайки се в тълпата на своята заблуда, те се спъват и умират в излъганите си надежди...
***
И продължавам аз да си играя с пламъкът красив....а гледа ме той оттам и като че нашепва...ние скоро ще изгаснем...а струваше ли си да светим?
И въпреки красотата на този момент черни мисли се сливат с главата и огън пръска заразата бяла...и ето какво виждат очите затворени...
***
Изгореният прозорец издуха и последната останала бяла песъчинка от повърхността си...споменът за огъня се скри в мъката на ръждясалото дърво, а картината на болест проклинаше истината за водата...
Газовата лампа грееше с последни сили мислите на сивият човек...“красиво е“...шептеше на ум той, като че уплашен от силата на съзнанието си да превръща мислите в реалност...
Затворен в черупката на изпокъсаните си от работа дрехи, той сънуваше зелените поляни, където душата танцуваше и страдаше с полъха на вятъра, който пееше със силата на славея в нощта...Кафевите рамена, груби и болни, носеха отпечатъка на живот бежизнен, белязан с кръста на хората...
А те са там...тичайки към последният влак на вечността, блъскайки се в тълпата на своята заблуда, те се спъват и умират в излъганите си надежди...
***
И продължавам аз да си играя с пламъкът красив....а гледа ме той оттам и като че нашепва...ние скоро ще изгаснем...а струваше ли си да светим?
понеделник, 27 декември 2010 г.
"С" като Щастие
Коледа!
***
Мънички снежинки образуваха картина на прозореца и, а болната светлина на стаята отразяваше това, което гореше в нейната душа...
Чайникът свистеше толкова силно, като че крещеше безсилен срещу горещият ад под неговата земя...а водата бълваше мехури и образуваше венец от болка под мръсния и стар котлон...
Тя стана от продъненото белезникаво канапе и завлачи уморените си крака към кухнята, където крясъците на чайникът бяха станали болезнено нетърпими...
Халатът и обираше с с месеци натрупалият се прах, а ръцете и се подпираха бавно на изпочупените мебели, покрити с останки от вчерашни списания...
Тя се казваше Пи и преди три месеца навърши 29 години.
***
- Хей, какво ще правиш довечера?
- Хехе...ами ще работя!
- Е хайде да намерим малко време... ще гледаме онази готина комедия, а после може да хапнем и да се разходим, не съм те виждал от няколко дена!!!
- Хубаво, стига да успея да свърша навреме и да успея да стигна до нас...че с тия задръствания...
- Ок, ще ти звънна към шест. Липсваш ми...
- Трябва да затварям, влизам в среща.
***
В грозният апартамент вече беше тихо, чайникът лежеше захвърлен до пълната мивка, а Пи се влачеше обратно към ръждясалата дръжка на вратата на хола с чаша измит чай в изоставената си ръка...
***
В шест часът телефонът й звънна, беше той. “Уф, точно сега ли”, помисли си тя, “Имам да се готвя за тази презентация, все пак регионалните мениджъри ще са там и е много важна за мен, а той ще разбере...както не сме се виждали четири дена, още ден два няма да са фатални”...”Ало, Го, здравей, ами виж, няма да мога днес, защото се сетих, че утре следобяд имам една важна презентация, която не съм подготвила...айде ще го оставим за петък, ок?"
Тя и Го бяха заедно повече от четири години, точно откакто тя завърши с отличие и животът и пое по предвидимият път на една млада и амбициозна жена, болна при мисълта за кариера и кариера.
С годините Го се превърна в ненужната и понякога досадна частица, която искаше от нея просто да се усмихва и ходи на разходки и кино и какви ли не още глупости.
***
Пи се спря и погледна към краката си. Пръстите и, чийито нокти трудно се различаваха на фона на изрезките от вестници, в които тя газеще от година насам, затрепериха като че треска разтърси омършавялото и самотно тяло.
До нея достигна далечен звук, част от извратено-красивата музика на Шопен.
Тя падна на пода и започна сама да гали сплетената по принуда кафява коса, а черни сълзи потекоха от сивите очи.
Всяка нота забиваше острия си тон в предалото се на мъката сърце, в което дори кръвта беше спряла да се движи...
***
Го шофираше бесен. Хвърли телефонът си и със сълзи на очите намрази животът.
В този момент мъгла падна над душата.
На централна улица служебна кола се беше врязала в дърво, а нечия душа пътуваше с еднопосочен билет.
***
Пи намери сили да се изправи и да продължи към ръждясалата дръжка...картината на болка продължаваше да рисува фигурите на мъка в разшядената и душа.
Пи беше израстнала сама и винаги бе мечтала да има топъл дом и мило семейство, да намери щастието, независимо къде и с колко.
Спечелената и стипендия по-късно обаче, направи от нея една корава жена, чиито дом се превърна офиса, а юношеските мечти бяха захвърлени на рафта като забравени и смешни...
***
Секунда по-късно тя получи ново съобщение на телефонът си “Оттук нататък си сама. Успех на презентацията.”
”Оф Го, стига с тия простотии”, помисли си тя."Няма да му се обаждам сега, ще го изчакам да му мине ден два и пак ще сме ок. Ааааа....щях да забравя да направя ония таблици...ужас".
***
Пи погледна в огледалото. Образът на омраза се бе пропил във всяка частица на 29 годишната кожа....тя мразеше домът си, хората, въздуха, водата. Мразеше себе си.
***
Осем вечерта..сряда...края на работния ден беше белязан с онова телефонно обаждане, което уби всичко в нея.
***
Пи отвори чекмеджето...взе с треперещите си пръсти мръсната спринцовка, разтвори от вълшебната течност, която вените и разнесоха с танц из изтощеното от сълзи тяло...
Свличайки се на пода, тя се опита да погали цветята, които изведнъж изпълниха грозната стая...бяха като тези, които Го беше набрал от градината на съседите.
Напред по пътеката от цветя Пи видя малко вирче, където сърничка пиеше вода, а слънцето така красиво галеше нежната козина на животинчето...
Зад храст от рози се откриваше зелена поляна, където на постлано одеало лежеше Го и духаше глухарчета ...
Пи стоеше вцепенена...тя се усмихна...и отново...затича се към Го и падна, крещейки от щастие, върху одеалото от детелини.
***
В утрешните вестници едно от заглавията щеше да гласи “ Млада жена намерена мъртва в дома си. Вероятната причина за смъртта е срвъхдоза хероин. Не се съобщава за близки на починалата”.
***
Весела Коледа!
***
Мънички снежинки образуваха картина на прозореца и, а болната светлина на стаята отразяваше това, което гореше в нейната душа...
Чайникът свистеше толкова силно, като че крещеше безсилен срещу горещият ад под неговата земя...а водата бълваше мехури и образуваше венец от болка под мръсния и стар котлон...
Тя стана от продъненото белезникаво канапе и завлачи уморените си крака към кухнята, където крясъците на чайникът бяха станали болезнено нетърпими...
Халатът и обираше с с месеци натрупалият се прах, а ръцете и се подпираха бавно на изпочупените мебели, покрити с останки от вчерашни списания...
Тя се казваше Пи и преди три месеца навърши 29 години.
***
- Хей, какво ще правиш довечера?
- Хехе...ами ще работя!
- Е хайде да намерим малко време... ще гледаме онази готина комедия, а после може да хапнем и да се разходим, не съм те виждал от няколко дена!!!
- Хубаво, стига да успея да свърша навреме и да успея да стигна до нас...че с тия задръствания...
- Ок, ще ти звънна към шест. Липсваш ми...
- Трябва да затварям, влизам в среща.
***
В грозният апартамент вече беше тихо, чайникът лежеше захвърлен до пълната мивка, а Пи се влачеше обратно към ръждясалата дръжка на вратата на хола с чаша измит чай в изоставената си ръка...
***
В шест часът телефонът й звънна, беше той. “Уф, точно сега ли”, помисли си тя, “Имам да се готвя за тази презентация, все пак регионалните мениджъри ще са там и е много важна за мен, а той ще разбере...както не сме се виждали четири дена, още ден два няма да са фатални”...”Ало, Го, здравей, ами виж, няма да мога днес, защото се сетих, че утре следобяд имам една важна презентация, която не съм подготвила...айде ще го оставим за петък, ок?"
Тя и Го бяха заедно повече от четири години, точно откакто тя завърши с отличие и животът и пое по предвидимият път на една млада и амбициозна жена, болна при мисълта за кариера и кариера.
С годините Го се превърна в ненужната и понякога досадна частица, която искаше от нея просто да се усмихва и ходи на разходки и кино и какви ли не още глупости.
***
Пи се спря и погледна към краката си. Пръстите и, чийито нокти трудно се различаваха на фона на изрезките от вестници, в които тя газеще от година насам, затрепериха като че треска разтърси омършавялото и самотно тяло.
До нея достигна далечен звук, част от извратено-красивата музика на Шопен.
Тя падна на пода и започна сама да гали сплетената по принуда кафява коса, а черни сълзи потекоха от сивите очи.
Всяка нота забиваше острия си тон в предалото се на мъката сърце, в което дори кръвта беше спряла да се движи...
***
Го шофираше бесен. Хвърли телефонът си и със сълзи на очите намрази животът.
В този момент мъгла падна над душата.
На централна улица служебна кола се беше врязала в дърво, а нечия душа пътуваше с еднопосочен билет.
***
Пи намери сили да се изправи и да продължи към ръждясалата дръжка...картината на болка продължаваше да рисува фигурите на мъка в разшядената и душа.
Пи беше израстнала сама и винаги бе мечтала да има топъл дом и мило семейство, да намери щастието, независимо къде и с колко.
Спечелената и стипендия по-късно обаче, направи от нея една корава жена, чиито дом се превърна офиса, а юношеските мечти бяха захвърлени на рафта като забравени и смешни...
***
Секунда по-късно тя получи ново съобщение на телефонът си “Оттук нататък си сама. Успех на презентацията.”
”Оф Го, стига с тия простотии”, помисли си тя."Няма да му се обаждам сега, ще го изчакам да му мине ден два и пак ще сме ок. Ааааа....щях да забравя да направя ония таблици...ужас".
***
Пи погледна в огледалото. Образът на омраза се бе пропил във всяка частица на 29 годишната кожа....тя мразеше домът си, хората, въздуха, водата. Мразеше себе си.
***
Осем вечерта..сряда...края на работния ден беше белязан с онова телефонно обаждане, което уби всичко в нея.
***
Пи отвори чекмеджето...взе с треперещите си пръсти мръсната спринцовка, разтвори от вълшебната течност, която вените и разнесоха с танц из изтощеното от сълзи тяло...
Свличайки се на пода, тя се опита да погали цветята, които изведнъж изпълниха грозната стая...бяха като тези, които Го беше набрал от градината на съседите.
Напред по пътеката от цветя Пи видя малко вирче, където сърничка пиеше вода, а слънцето така красиво галеше нежната козина на животинчето...
Зад храст от рози се откриваше зелена поляна, където на постлано одеало лежеше Го и духаше глухарчета ...
Пи стоеше вцепенена...тя се усмихна...и отново...затича се към Го и падна, крещейки от щастие, върху одеалото от детелини.
***
В утрешните вестници едно от заглавията щеше да гласи “ Млада жена намерена мъртва в дома си. Вероятната причина за смъртта е срвъхдоза хероин. Не се съобщава за близки на починалата”.
***
Весела Коледа!
сряда, 17 ноември 2010 г.
Последните мисли на човек блъснат от камион.
Паника..хора...гуми, спирачки...чуват се викове на жени... Кръв...вода, разкъсани дрехи...
***
Часът беше 8.15 сутринта...Човекът без име беше взел пазарската си торбичка и отиваше да провери къде и дали днес ще има промоция на някои хубави бисквити...имаме повод...следобяд чакаме гости, които не сме виждали от 10 години. Но какво пък...не заслужават кой знае колко...както не съм ги виждал 10 години, така няма да ги видя и още десет...най-много ако някой от родата се ожени или умре да се засечем по повод събитието...
Умислен човекът без име вървеше по улицата и изведнъж се сети, че в четвъртък обикновено на пазарът Гама изкарват стоките, които не са успели да пласират през седмицата и дават голям процент отстъпка...оооо, да добре че се сетих...само че за да стигна дотам трябва да пресека през околовръсното и да взема рейс в обратната посока....
Хайде още малко и стигам...че да успея да видя все пак Леля Гида, която така сладко ми се усмихна миналия път...отдавна не ми се беше случвало, но какво от това...дреме ми
***
На средата на околовръсното в 8.53 лежеше мъж без име, на средна възраст около 60 години, видимо запазен, с пазарска торбичка...
***
Човекът без име се събуди...изпитваше трудност да стане...виждаше около себе си лицето на голямо превозно средство...имаше мъгла...само някакви фарове осветяваха скованата му с годините душа...
Интересно...тялото ми не се движи? А аз защо лежа на средата на асфалтиран път? И какви са тези хора? Оф, трява да стана и да отида до пазара Гама, защото намалените стоки ги изкарват само до 10 часът!!! Иначе трябва да купувам от скъпите бисквити в нашия суперкармет...да не съм луд да им давам пари на тия мошеници!
Мъглата се сгъсти...фаровете вече изглеждаха като малки коледни светлинки...чуваха се далечни гласове...о’ужас, какво става? Пак ли не съм си изпил хапчетата за кръвно? Ехоооо...някой чува ли ме? Ехоооооооо къде съм и каква е тая мръсотия под мен и защо не мога да стана, а около мен нищо не се вижда?
Тъмнина...
***
В градската морга нощната смяна на Георги тъкмо приключваше и той нямаше търпение да се прибере и да види милата си жена и малката си дъщеря. За жалост нямаше да има повече от 15 минути, за да целуне и прегърне двете си съкровища...Жена му отиваше на работа, а детето на детска градина... О, такъв ли трябва да е живота, като в крайна сметка всички тези лишения завършват тук под белия чаршаф...
Още малко и си тръгвам...помисли си Георги, когато екип от бърза помощ директно докара поредния глупак, загубил възможността да се радва на красивите есенни листа, заради евтини бисквити на пазара Гама...
***
Човекът без име се огледа...стоеше на ръба на красива скала...под него имаше безкрайно море, зад него девствена гора с напъпили цветове, а слънцето грееше странно и образуваше интересни фигурни в тихата и спокойна вода.
Той знаеше какво няма да успее да свърши днес...а именно да види роднините си, които бяха единственото близко нещо, което имаше и загуби заради глупав спор преди години за един диван...диван от къщата на дядо Мито, който така и не можаха да разделят. Но той имаше добри чувства сега...самотните години бяха направили от него едно човече със замръзнала душа и тъжни очи, чиято единствена радост в живота беше срещата с други като него сутрин в поликлиниката или в магазина, който наскоро отриха, и в който всеки ден имаше промоция на различна стока...
Започвайки да осъзнава какво се случва с него, човекът не изпадна паника. Той пророни сълза – първата от 15 години насам, когато жена му го напусна, заради неистовото му желание да прави кариера и стотиците безсънни нощи, в които той работеше и отминаваше с безразличие въпросът – ‘Хайде, нека да си лягаме’.
И за какво? Заради факта, че само преди 2 години го съкратиха, без дори едно благодаря...
Силна болка премина през сърцето, което вече не туптеше...сълза се търкулна по лицето покрити със ситни бръчки и падна на оголеното му коляно. В нея се отразяваха слънчеви лъчи, и там вътре той видя лика на усмихнатата Леля Гида от пазара. Леля Гида беше възпълна, мила жена, чийто живот беше минал на сергията за плодове, а усмивката никога не слизаше от руменото и лице. Тя беше около 50 годишна, омъжена с три деца.Той винаги пазаруваше от нея, защото отношението и към живота беше непонятно за него, но така естествено и слънчево...Тя беше щастлива с пресните си плодове, които вечер десетки хора слагаха на трапезата си.
Искам и аз така, опита се да прошепне човекът без име? Защо се родих сам и сега съм тук отново сам без дори спомени, които да изплетат за мен мрежа, в която ще мога да се люлея, докато пътувам из вечността?
Тъмнина...
***
Георги приключи набързо с документацият на ‘новопостъпилия’, метна лекото си яке и приготви ключовета на колата си. Дано запали, помисли си той...само ядове с този автомобил...не знам кога ще ми остане време да я закарам в сервиза....а и там куп пари...гадост...
30 минути по-късно Георги беше олющения, панелен блок, който беше единственото, което той с неговата медицинска заплата, можеше да си позволи като кредит. Все пак и детенце имаше да гледа...
Заключвайки колата си той видя жена си да излиза с малката им дъщеря и да дооблича шлифера си забързана и говореща по телефона. “ Краси, моля те кажи на шефа, че ще закъснея с половин час, защото трява да оставя Гергана в градината, а има задъстване...” Георги изтича при тях, не успяха дори да се усмихнат един на друг, а жена му нервно кресна, че ужасно закъснява и ще я уволнят скоро ако това пак се повтори. Тичайки към спирката с детето тя само се обърна и извика на Георги, че има мусака в печката...
...
Не искам да продължавам да пиша, защото вероятно всеки един от вас е чел хиляди и стотици новини, вестници, книги, списания, статии и тн, където някой от нещо умира и същия той или тя ни карат да си правим равносметка колко е кратък животът и как трпбва да се ъзползваме от него. Това вие подминавате с крайчеца на окото си, нали Споко и аз правя така.
Само искам да се замислите колко пъти сте изпадали в стресова ситуация на работа, когато някой комплексар се е опитал да ви накара да се чувствате нищожни, и това е дало отражение на настроението ви за дни, седмици напред...а как ли са се чувствали любимите ви хора около вас през това време?
А колко пъти сте бързали за работа и сте натискали нервно клаксона, изругавайки шофьора от съседната кола и крещейки по адрес на разбитите улици....ами рейса...дали не го гоните, за да не закъснеете за работа, като мисълта винаги е...абе те колите ще спрат...тука на тая малката улица няма страшно...презентация имам все пак...
Не завършвам с равносметка и философски обобщения, а с просто въпрос...
Това всичко в името на какво?
***
Часът беше 8.15 сутринта...Човекът без име беше взел пазарската си торбичка и отиваше да провери къде и дали днес ще има промоция на някои хубави бисквити...имаме повод...следобяд чакаме гости, които не сме виждали от 10 години. Но какво пък...не заслужават кой знае колко...както не съм ги виждал 10 години, така няма да ги видя и още десет...най-много ако някой от родата се ожени или умре да се засечем по повод събитието...
Умислен човекът без име вървеше по улицата и изведнъж се сети, че в четвъртък обикновено на пазарът Гама изкарват стоките, които не са успели да пласират през седмицата и дават голям процент отстъпка...оооо, да добре че се сетих...само че за да стигна дотам трябва да пресека през околовръсното и да взема рейс в обратната посока....
Хайде още малко и стигам...че да успея да видя все пак Леля Гида, която така сладко ми се усмихна миналия път...отдавна не ми се беше случвало, но какво от това...дреме ми
***
На средата на околовръсното в 8.53 лежеше мъж без име, на средна възраст около 60 години, видимо запазен, с пазарска торбичка...
***
Човекът без име се събуди...изпитваше трудност да стане...виждаше около себе си лицето на голямо превозно средство...имаше мъгла...само някакви фарове осветяваха скованата му с годините душа...
Интересно...тялото ми не се движи? А аз защо лежа на средата на асфалтиран път? И какви са тези хора? Оф, трява да стана и да отида до пазара Гама, защото намалените стоки ги изкарват само до 10 часът!!! Иначе трябва да купувам от скъпите бисквити в нашия суперкармет...да не съм луд да им давам пари на тия мошеници!
Мъглата се сгъсти...фаровете вече изглеждаха като малки коледни светлинки...чуваха се далечни гласове...о’ужас, какво става? Пак ли не съм си изпил хапчетата за кръвно? Ехоооо...някой чува ли ме? Ехоооооооо къде съм и каква е тая мръсотия под мен и защо не мога да стана, а около мен нищо не се вижда?
Тъмнина...
***
В градската морга нощната смяна на Георги тъкмо приключваше и той нямаше търпение да се прибере и да види милата си жена и малката си дъщеря. За жалост нямаше да има повече от 15 минути, за да целуне и прегърне двете си съкровища...Жена му отиваше на работа, а детето на детска градина... О, такъв ли трябва да е живота, като в крайна сметка всички тези лишения завършват тук под белия чаршаф...
Още малко и си тръгвам...помисли си Георги, когато екип от бърза помощ директно докара поредния глупак, загубил възможността да се радва на красивите есенни листа, заради евтини бисквити на пазара Гама...
***
Човекът без име се огледа...стоеше на ръба на красива скала...под него имаше безкрайно море, зад него девствена гора с напъпили цветове, а слънцето грееше странно и образуваше интересни фигурни в тихата и спокойна вода.
Той знаеше какво няма да успее да свърши днес...а именно да види роднините си, които бяха единственото близко нещо, което имаше и загуби заради глупав спор преди години за един диван...диван от къщата на дядо Мито, който така и не можаха да разделят. Но той имаше добри чувства сега...самотните години бяха направили от него едно човече със замръзнала душа и тъжни очи, чиято единствена радост в живота беше срещата с други като него сутрин в поликлиниката или в магазина, който наскоро отриха, и в който всеки ден имаше промоция на различна стока...
Започвайки да осъзнава какво се случва с него, човекът не изпадна паника. Той пророни сълза – първата от 15 години насам, когато жена му го напусна, заради неистовото му желание да прави кариера и стотиците безсънни нощи, в които той работеше и отминаваше с безразличие въпросът – ‘Хайде, нека да си лягаме’.
И за какво? Заради факта, че само преди 2 години го съкратиха, без дори едно благодаря...
Силна болка премина през сърцето, което вече не туптеше...сълза се търкулна по лицето покрити със ситни бръчки и падна на оголеното му коляно. В нея се отразяваха слънчеви лъчи, и там вътре той видя лика на усмихнатата Леля Гида от пазара. Леля Гида беше възпълна, мила жена, чийто живот беше минал на сергията за плодове, а усмивката никога не слизаше от руменото и лице. Тя беше около 50 годишна, омъжена с три деца.Той винаги пазаруваше от нея, защото отношението и към живота беше непонятно за него, но така естествено и слънчево...Тя беше щастлива с пресните си плодове, които вечер десетки хора слагаха на трапезата си.
Искам и аз така, опита се да прошепне човекът без име? Защо се родих сам и сега съм тук отново сам без дори спомени, които да изплетат за мен мрежа, в която ще мога да се люлея, докато пътувам из вечността?
Тъмнина...
***
Георги приключи набързо с документацият на ‘новопостъпилия’, метна лекото си яке и приготви ключовета на колата си. Дано запали, помисли си той...само ядове с този автомобил...не знам кога ще ми остане време да я закарам в сервиза....а и там куп пари...гадост...
30 минути по-късно Георги беше олющения, панелен блок, който беше единственото, което той с неговата медицинска заплата, можеше да си позволи като кредит. Все пак и детенце имаше да гледа...
Заключвайки колата си той видя жена си да излиза с малката им дъщеря и да дооблича шлифера си забързана и говореща по телефона. “ Краси, моля те кажи на шефа, че ще закъснея с половин час, защото трява да оставя Гергана в градината, а има задъстване...” Георги изтича при тях, не успяха дори да се усмихнат един на друг, а жена му нервно кресна, че ужасно закъснява и ще я уволнят скоро ако това пак се повтори. Тичайки към спирката с детето тя само се обърна и извика на Георги, че има мусака в печката...
...
Не искам да продължавам да пиша, защото вероятно всеки един от вас е чел хиляди и стотици новини, вестници, книги, списания, статии и тн, където някой от нещо умира и същия той или тя ни карат да си правим равносметка колко е кратък животът и как трпбва да се ъзползваме от него. Това вие подминавате с крайчеца на окото си, нали Споко и аз правя така.
Само искам да се замислите колко пъти сте изпадали в стресова ситуация на работа, когато някой комплексар се е опитал да ви накара да се чувствате нищожни, и това е дало отражение на настроението ви за дни, седмици напред...а как ли са се чувствали любимите ви хора около вас през това време?
А колко пъти сте бързали за работа и сте натискали нервно клаксона, изругавайки шофьора от съседната кола и крещейки по адрес на разбитите улици....ами рейса...дали не го гоните, за да не закъснеете за работа, като мисълта винаги е...абе те колите ще спрат...тука на тая малката улица няма страшно...презентация имам все пак...
Не завършвам с равносметка и философски обобщения, а с просто въпрос...
Това всичко в името на какво?
понеделник, 15 ноември 2010 г.
Изкуството да бъдеш различен...yeah right
Browse-вайки различни обяви за работа днес попаднах на една, където условието е да бъдеш различен и да го докажеш чрез есе на тема "Изкуството да бъдеш различен"...смятам доста скучно :)
Веднага си представям лицето на онази девойка от клуб Дебати, която с нейните 24 години изглеждаше и се държеше като говорителката на някое прашно министерство, скрила големите си амбиции под лилава блуза, сива пола (една педя под коляното), строго прибрана коса и консервативни рамки на очилата...
И ето именно тази девойка се страхува да бъде различна...тя прави впечатление със 'сложните' клиширани и до болка познати изрази от типа...животът не се мери по броя вдишвания, а по моментите, които спират дъха ни и тн...damn, so boring
Но аз се радвам, защото с моите раирани чорапи и две опашки, аз не мисля че животът е една река, в която плуваме само с корабите, за които предварително сме си купили билети и именно за тях, защото се водят най-безопасни...
Аз се качвам на сала, който сме сковали криво ляво с моите любими хора, и разпадайки се нялъде там посредата на реката, ние се озоваваме на остров или по-малък такъв, който онези същества от големият, тежък кораб никога няма да видят...
Изкуството да бъдеш различен е изкуство, защото е имало и ще има стотици хора, които в опита си да се направят на интересни и забележими, ще дават стотици, хиляди определения, като всеки един от тях в крайна сметка ще достигне онази точка, в която читателят от другата страна на монитора ще бъде отегчен и дори отвратен от едно и също послание, което гласи "БЪДИ РАЗЛИЧЕН"
Драги ми приятелю,
За да бъдеш различен не е нужно да владееш разни изкуства...нито да пишеш книги на тема "Be Different", "How to be e a Different Manager, "How to succeed in a different way" и тн..
В момента слушам една песен на Ian Brown - Time is my everything, която ме кара да гледам през хубавите пердета на прозореца на спалнята и да си мисля, как единственото, което наистина има значение е времето и как се чувстваме ние в него и през него.
Ще ме извините, но темата ви не струва, защото всеки един от нас е различен, макар и посвоемо, макар и в коловозите на едно общество. И на вас това ви е пределно ясно, но искате да изкарате от хората онези килограми клишираност, които ще ви дадат идея, кой колко книги е прочел и колко изрази тип Оскар Уайлд може да използва ако се наложи :)
Да живее рок едн ролът и хората, които са си позволили да мятат обувки по президента и да не ходят с пола една педя под коляното, само защото в учебника по бизнес етикет пише така...те не са различни, а са просто себе си...
(The end)
Веднага си представям лицето на онази девойка от клуб Дебати, която с нейните 24 години изглеждаше и се държеше като говорителката на някое прашно министерство, скрила големите си амбиции под лилава блуза, сива пола (една педя под коляното), строго прибрана коса и консервативни рамки на очилата...
И ето именно тази девойка се страхува да бъде различна...тя прави впечатление със 'сложните' клиширани и до болка познати изрази от типа...животът не се мери по броя вдишвания, а по моментите, които спират дъха ни и тн...damn, so boring
Но аз се радвам, защото с моите раирани чорапи и две опашки, аз не мисля че животът е една река, в която плуваме само с корабите, за които предварително сме си купили билети и именно за тях, защото се водят най-безопасни...
Аз се качвам на сала, който сме сковали криво ляво с моите любими хора, и разпадайки се нялъде там посредата на реката, ние се озоваваме на остров или по-малък такъв, който онези същества от големият, тежък кораб никога няма да видят...
Изкуството да бъдеш различен е изкуство, защото е имало и ще има стотици хора, които в опита си да се направят на интересни и забележими, ще дават стотици, хиляди определения, като всеки един от тях в крайна сметка ще достигне онази точка, в която читателят от другата страна на монитора ще бъде отегчен и дори отвратен от едно и също послание, което гласи "БЪДИ РАЗЛИЧЕН"
Драги ми приятелю,
За да бъдеш различен не е нужно да владееш разни изкуства...нито да пишеш книги на тема "Be Different", "How to be e a Different Manager, "How to succeed in a different way" и тн..
В момента слушам една песен на Ian Brown - Time is my everything, която ме кара да гледам през хубавите пердета на прозореца на спалнята и да си мисля, как единственото, което наистина има значение е времето и как се чувстваме ние в него и през него.
Ще ме извините, но темата ви не струва, защото всеки един от нас е различен, макар и посвоемо, макар и в коловозите на едно общество. И на вас това ви е пределно ясно, но искате да изкарате от хората онези килограми клишираност, които ще ви дадат идея, кой колко книги е прочел и колко изрази тип Оскар Уайлд може да използва ако се наложи :)
Да живее рок едн ролът и хората, които са си позволили да мятат обувки по президента и да не ходят с пола една педя под коляното, само защото в учебника по бизнес етикет пише така...те не са различни, а са просто себе си...
(The end)
понеделник, 8 ноември 2010 г.
Ода за септичната яма ( Написана от Сабин и Милена един хубав летен ден през месец Септември 2010)
(простотия до шия)
На свежата черна полянка,
в облак от думи прогнили,
вирее вечният дъб,
скован с одеало от сливи.
На свежата черна полянка,
една мравка хвърляше сянка,
а бръмбар щастлив се вееше бавно,
и смучеше славно мартинито гадно.
Мартинито гадно в бутилка прохладно,
и сламка съдрана в чаша насрана,
от слон напикана и мравка засмяна.
О, бръмбарю славен, и ти мравко голяма,
трябва ли вам двама тъй често да виждам в септичната яма?
В септичната яма вий двама,
в септичната яма, ах ваш’та мама!
:)
На свежата черна полянка,
в облак от думи прогнили,
вирее вечният дъб,
скован с одеало от сливи.
На свежата черна полянка,
една мравка хвърляше сянка,
а бръмбар щастлив се вееше бавно,
и смучеше славно мартинито гадно.
Мартинито гадно в бутилка прохладно,
и сламка съдрана в чаша насрана,
от слон напикана и мравка засмяна.
О, бръмбарю славен, и ти мравко голяма,
трябва ли вам двама тъй често да виждам в септичната яма?
В септичната яма вий двама,
в септичната яма, ах ваш’та мама!
:)
понеделник, 6 септември 2010 г.
до ми сол...
уроците по пиано са хубаво нещо...пианото е красив инструмент...а какво ще кажеш за цигулката? Този звук, който издава...тоновете, които летят заедно с ятото спомени ... о да...а сълзите и вдъхновението, които напират...и те са там...родени от красивите ноти и начина, по който един, двама или трима гениални хора са ги съединили...
Съединението...нека си поговорим за него...и може би датата е перфектна...септември 6...княжество България и Източна Румелия...града е Пловдив...преди 125 години...125...
За съжаление не съм добра по българска история и ще ви спестя изровените от google факти, които вярвам и сами можете да намерите с не повече от 1 изречение и 2 клика...
За колко вида съединения можем да се сетим сега? На мен първото нещо, което ми дойде на ум беше чаша вода, като тази, която използва майка ми, когато прави кекс (не обичам кекс, но обичам сместа, която се получава, когато се разбъркат всички съставки). Чашата е около 200 мл, с изрисувана в кафяво и бяло катедрала някъде из Прага и задължителния надпис...Czech Republic, която домъкнах от едно състезание по дебати в далечната 2001 година.
Та за водата и олиото...получава се едно такова неопределено нещо, на което обаче определено нещо друго не му е наред :) А именно връзката...когато обаче добавим в тази смес яйца, брашно, мая, кисело мляко и ванилия, нещата придобиват съвсем друг вид, нали?
Сложени на 220 градуса, изпечени за около 30 минути и поръсени с пудра захар, те карат една голяма част от хората да изпитат удоволствието от хубавия мирис, вкусната храна и насладата от усещането за ситост.
И след всичко изброено, ние бихме могли да кажем, че кекса е вид съединение, нали? Съединене на съставки, които на пръв поглед изглеждат несъвместими...
Ами в магазина...онази дреха..май беше панталон...бяхте убедени, че няма как да ви стои добре, но в крайна сметка изморени от безкрайното обикаляне по така бедните магазини си казахте...ох,ок..последна проба и се прибирам, за да гледам последния епизод, от турския сериал ( който всъщност вие не гледате, но нали е последен епизод, няма как). И обличайки синият панталон с размер, който дори не мислите за своя, вие всъщност намирате любимият си за следващата година син панталон! В петък, в 7 часът! Не може да бъде!
А какво ще кажете за барът, който така старателно отбягвахте цели 2 години, (без причина, просто си бяхте втълпили,че не е вашето място) В крайна сметка в онзи четвъртък незнайно как се озовахте там с тайфата си луди приятели, пяхте, пихте и се веселихте до ранни зори...няма значение, че в петък в 10 сутринта имахте презентация. Та въпросният бар стана THE BAR, а споменът за онази вечер там остана дълги години да топли сутрешните петъчни презентации.
Момчето, с което се запознахте по възможно най-безумният начин, и когото обикнахте така лудо, както нито един нито два животът ще са достатъчни, за да го забравите....тогава си казахте...този грубиян? Дано не го видя никога повече...А на следващата сутрин се оказа, че всъщност ще работите заедно и комбинацията се превърна в повече от перфектна..
Зелените на външен вид домати, които бяха най-вкусните, които някога сте опитвали...особено примесени с чушки, сирене и чубрица...ммм
и още и още и още....съединения...
Чудейки се какъв край да сложа на това неопределено изливане на мисли, аз слушам буда бар, гледам една незапалена свещ и съм опънала краката си под синьо-зелената завивка, която купихме миналата зима от едно китно, малко магазинче за българско бельо. Продавачката беше много мила, усмихната и разговорлива.
Беше студен ден, мисля ноември или декември...нямахме намерение да пазаруваме, още повече завивики...
Женското любопитство обаче надделя в мен и ние от пред винтрината се озовахме вътре уж да "разгледаме" :)
Година по-късно аз се връщам там, за да си купувам шарени чаршафи, хавлии и за да видя усмихнатата дама, която направи сместа така истинска и вкусна.
Ок, какво се опитах да споделя с вас в това средно подългост и огромно по дълбочина писание...
Окото лъже...ръката мами...страхът лишава...
Опитай се да отключиш онези съставки, които стоят складирани някъде там. А рецептата? О, тя е пред очите ти...просто ги затвори, за да я усетиш...
Лека нощ
уроците по пиано са хубаво нещо...пианото е красив инструмент...а какво ще кажеш за цигулката? Този звук, който издава...тоновете, които летят заедно с ятото спомени ... о да...а сълзите и вдъхновението, които напират...и те са там...родени от красивите ноти и начина, по който един, двама или трима гениални хора са ги съединили...
Съединението...нека си поговорим за него...и може би датата е перфектна...септември 6...княжество България и Източна Румелия...града е Пловдив...преди 125 години...125...
За съжаление не съм добра по българска история и ще ви спестя изровените от google факти, които вярвам и сами можете да намерите с не повече от 1 изречение и 2 клика...
За колко вида съединения можем да се сетим сега? На мен първото нещо, което ми дойде на ум беше чаша вода, като тази, която използва майка ми, когато прави кекс (не обичам кекс, но обичам сместа, която се получава, когато се разбъркат всички съставки). Чашата е около 200 мл, с изрисувана в кафяво и бяло катедрала някъде из Прага и задължителния надпис...Czech Republic, която домъкнах от едно състезание по дебати в далечната 2001 година.
Та за водата и олиото...получава се едно такова неопределено нещо, на което обаче определено нещо друго не му е наред :) А именно връзката...когато обаче добавим в тази смес яйца, брашно, мая, кисело мляко и ванилия, нещата придобиват съвсем друг вид, нали?
Сложени на 220 градуса, изпечени за около 30 минути и поръсени с пудра захар, те карат една голяма част от хората да изпитат удоволствието от хубавия мирис, вкусната храна и насладата от усещането за ситост.
И след всичко изброено, ние бихме могли да кажем, че кекса е вид съединение, нали? Съединене на съставки, които на пръв поглед изглеждат несъвместими...
Ами в магазина...онази дреха..май беше панталон...бяхте убедени, че няма как да ви стои добре, но в крайна сметка изморени от безкрайното обикаляне по така бедните магазини си казахте...ох,ок..последна проба и се прибирам, за да гледам последния епизод, от турския сериал ( който всъщност вие не гледате, но нали е последен епизод, няма как). И обличайки синият панталон с размер, който дори не мислите за своя, вие всъщност намирате любимият си за следващата година син панталон! В петък, в 7 часът! Не може да бъде!
А какво ще кажете за барът, който така старателно отбягвахте цели 2 години, (без причина, просто си бяхте втълпили,че не е вашето място) В крайна сметка в онзи четвъртък незнайно как се озовахте там с тайфата си луди приятели, пяхте, пихте и се веселихте до ранни зори...няма значение, че в петък в 10 сутринта имахте презентация. Та въпросният бар стана THE BAR, а споменът за онази вечер там остана дълги години да топли сутрешните петъчни презентации.
Момчето, с което се запознахте по възможно най-безумният начин, и когото обикнахте така лудо, както нито един нито два животът ще са достатъчни, за да го забравите....тогава си казахте...този грубиян? Дано не го видя никога повече...А на следващата сутрин се оказа, че всъщност ще работите заедно и комбинацията се превърна в повече от перфектна..
Зелените на външен вид домати, които бяха най-вкусните, които някога сте опитвали...особено примесени с чушки, сирене и чубрица...ммм
и още и още и още....съединения...
Чудейки се какъв край да сложа на това неопределено изливане на мисли, аз слушам буда бар, гледам една незапалена свещ и съм опънала краката си под синьо-зелената завивка, която купихме миналата зима от едно китно, малко магазинче за българско бельо. Продавачката беше много мила, усмихната и разговорлива.
Беше студен ден, мисля ноември или декември...нямахме намерение да пазаруваме, още повече завивики...
Женското любопитство обаче надделя в мен и ние от пред винтрината се озовахме вътре уж да "разгледаме" :)
Година по-късно аз се връщам там, за да си купувам шарени чаршафи, хавлии и за да видя усмихнатата дама, която направи сместа така истинска и вкусна.
Ок, какво се опитах да споделя с вас в това средно подългост и огромно по дълбочина писание...
Окото лъже...ръката мами...страхът лишава...
Опитай се да отключиш онези съставки, които стоят складирани някъде там. А рецептата? О, тя е пред очите ти...просто ги затвори, за да я усетиш...
Лека нощ
Абонамент за:
Коментари (Atom)