Коледа!
***
Мънички снежинки образуваха картина на прозореца и, а болната светлина на стаята отразяваше това, което гореше в нейната душа...
Чайникът свистеше толкова силно, като че крещеше безсилен срещу горещият ад под неговата земя...а водата бълваше мехури и образуваше венец от болка под мръсния и стар котлон...
Тя стана от продъненото белезникаво канапе и завлачи уморените си крака към кухнята, където крясъците на чайникът бяха станали болезнено нетърпими...
Халатът и обираше с с месеци натрупалият се прах, а ръцете и се подпираха бавно на изпочупените мебели, покрити с останки от вчерашни списания...
Тя се казваше Пи и преди три месеца навърши 29 години.
***
- Хей, какво ще правиш довечера?
- Хехе...ами ще работя!
- Е хайде да намерим малко време... ще гледаме онази готина комедия, а после може да хапнем и да се разходим, не съм те виждал от няколко дена!!!
- Хубаво, стига да успея да свърша навреме и да успея да стигна до нас...че с тия задръствания...
- Ок, ще ти звънна към шест. Липсваш ми...
- Трябва да затварям, влизам в среща.
***
В грозният апартамент вече беше тихо, чайникът лежеше захвърлен до пълната мивка, а Пи се влачеше обратно към ръждясалата дръжка на вратата на хола с чаша измит чай в изоставената си ръка...
***
В шест часът телефонът й звънна, беше той. “Уф, точно сега ли”, помисли си тя, “Имам да се готвя за тази презентация, все пак регионалните мениджъри ще са там и е много важна за мен, а той ще разбере...както не сме се виждали четири дена, още ден два няма да са фатални”...”Ало, Го, здравей, ами виж, няма да мога днес, защото се сетих, че утре следобяд имам една важна презентация, която не съм подготвила...айде ще го оставим за петък, ок?"
Тя и Го бяха заедно повече от четири години, точно откакто тя завърши с отличие и животът и пое по предвидимият път на една млада и амбициозна жена, болна при мисълта за кариера и кариера.
С годините Го се превърна в ненужната и понякога досадна частица, която искаше от нея просто да се усмихва и ходи на разходки и кино и какви ли не още глупости.
***
Пи се спря и погледна към краката си. Пръстите и, чийито нокти трудно се различаваха на фона на изрезките от вестници, в които тя газеще от година насам, затрепериха като че треска разтърси омършавялото и самотно тяло.
До нея достигна далечен звук, част от извратено-красивата музика на Шопен.
Тя падна на пода и започна сама да гали сплетената по принуда кафява коса, а черни сълзи потекоха от сивите очи.
Всяка нота забиваше острия си тон в предалото се на мъката сърце, в което дори кръвта беше спряла да се движи...
***
Го шофираше бесен. Хвърли телефонът си и със сълзи на очите намрази животът.
В този момент мъгла падна над душата.
На централна улица служебна кола се беше врязала в дърво, а нечия душа пътуваше с еднопосочен билет.
***
Пи намери сили да се изправи и да продължи към ръждясалата дръжка...картината на болка продължаваше да рисува фигурите на мъка в разшядената и душа.
Пи беше израстнала сама и винаги бе мечтала да има топъл дом и мило семейство, да намери щастието, независимо къде и с колко.
Спечелената и стипендия по-късно обаче, направи от нея една корава жена, чиито дом се превърна офиса, а юношеските мечти бяха захвърлени на рафта като забравени и смешни...
***
Секунда по-късно тя получи ново съобщение на телефонът си “Оттук нататък си сама. Успех на презентацията.”
”Оф Го, стига с тия простотии”, помисли си тя."Няма да му се обаждам сега, ще го изчакам да му мине ден два и пак ще сме ок. Ааааа....щях да забравя да направя ония таблици...ужас".
***
Пи погледна в огледалото. Образът на омраза се бе пропил във всяка частица на 29 годишната кожа....тя мразеше домът си, хората, въздуха, водата. Мразеше себе си.
***
Осем вечерта..сряда...края на работния ден беше белязан с онова телефонно обаждане, което уби всичко в нея.
***
Пи отвори чекмеджето...взе с треперещите си пръсти мръсната спринцовка, разтвори от вълшебната течност, която вените и разнесоха с танц из изтощеното от сълзи тяло...
Свличайки се на пода, тя се опита да погали цветята, които изведнъж изпълниха грозната стая...бяха като тези, които Го беше набрал от градината на съседите.
Напред по пътеката от цветя Пи видя малко вирче, където сърничка пиеше вода, а слънцето така красиво галеше нежната козина на животинчето...
Зад храст от рози се откриваше зелена поляна, където на постлано одеало лежеше Го и духаше глухарчета ...
Пи стоеше вцепенена...тя се усмихна...и отново...затича се към Го и падна, крещейки от щастие, върху одеалото от детелини.
***
В утрешните вестници едно от заглавията щеше да гласи “ Млада жена намерена мъртва в дома си. Вероятната причина за смъртта е срвъхдоза хероин. Не се съобщава за близки на починалата”.
***
Весела Коледа!
понеделник, 27 декември 2010 г.
сряда, 17 ноември 2010 г.
Последните мисли на човек блъснат от камион.
Паника..хора...гуми, спирачки...чуват се викове на жени... Кръв...вода, разкъсани дрехи...
***
Часът беше 8.15 сутринта...Човекът без име беше взел пазарската си торбичка и отиваше да провери къде и дали днес ще има промоция на някои хубави бисквити...имаме повод...следобяд чакаме гости, които не сме виждали от 10 години. Но какво пък...не заслужават кой знае колко...както не съм ги виждал 10 години, така няма да ги видя и още десет...най-много ако някой от родата се ожени или умре да се засечем по повод събитието...
Умислен човекът без име вървеше по улицата и изведнъж се сети, че в четвъртък обикновено на пазарът Гама изкарват стоките, които не са успели да пласират през седмицата и дават голям процент отстъпка...оооо, да добре че се сетих...само че за да стигна дотам трябва да пресека през околовръсното и да взема рейс в обратната посока....
Хайде още малко и стигам...че да успея да видя все пак Леля Гида, която така сладко ми се усмихна миналия път...отдавна не ми се беше случвало, но какво от това...дреме ми
***
На средата на околовръсното в 8.53 лежеше мъж без име, на средна възраст около 60 години, видимо запазен, с пазарска торбичка...
***
Човекът без име се събуди...изпитваше трудност да стане...виждаше около себе си лицето на голямо превозно средство...имаше мъгла...само някакви фарове осветяваха скованата му с годините душа...
Интересно...тялото ми не се движи? А аз защо лежа на средата на асфалтиран път? И какви са тези хора? Оф, трява да стана и да отида до пазара Гама, защото намалените стоки ги изкарват само до 10 часът!!! Иначе трябва да купувам от скъпите бисквити в нашия суперкармет...да не съм луд да им давам пари на тия мошеници!
Мъглата се сгъсти...фаровете вече изглеждаха като малки коледни светлинки...чуваха се далечни гласове...о’ужас, какво става? Пак ли не съм си изпил хапчетата за кръвно? Ехоооо...някой чува ли ме? Ехоооооооо къде съм и каква е тая мръсотия под мен и защо не мога да стана, а около мен нищо не се вижда?
Тъмнина...
***
В градската морга нощната смяна на Георги тъкмо приключваше и той нямаше търпение да се прибере и да види милата си жена и малката си дъщеря. За жалост нямаше да има повече от 15 минути, за да целуне и прегърне двете си съкровища...Жена му отиваше на работа, а детето на детска градина... О, такъв ли трябва да е живота, като в крайна сметка всички тези лишения завършват тук под белия чаршаф...
Още малко и си тръгвам...помисли си Георги, когато екип от бърза помощ директно докара поредния глупак, загубил възможността да се радва на красивите есенни листа, заради евтини бисквити на пазара Гама...
***
Човекът без име се огледа...стоеше на ръба на красива скала...под него имаше безкрайно море, зад него девствена гора с напъпили цветове, а слънцето грееше странно и образуваше интересни фигурни в тихата и спокойна вода.
Той знаеше какво няма да успее да свърши днес...а именно да види роднините си, които бяха единственото близко нещо, което имаше и загуби заради глупав спор преди години за един диван...диван от къщата на дядо Мито, който така и не можаха да разделят. Но той имаше добри чувства сега...самотните години бяха направили от него едно човече със замръзнала душа и тъжни очи, чиято единствена радост в живота беше срещата с други като него сутрин в поликлиниката или в магазина, който наскоро отриха, и в който всеки ден имаше промоция на различна стока...
Започвайки да осъзнава какво се случва с него, човекът не изпадна паника. Той пророни сълза – първата от 15 години насам, когато жена му го напусна, заради неистовото му желание да прави кариера и стотиците безсънни нощи, в които той работеше и отминаваше с безразличие въпросът – ‘Хайде, нека да си лягаме’.
И за какво? Заради факта, че само преди 2 години го съкратиха, без дори едно благодаря...
Силна болка премина през сърцето, което вече не туптеше...сълза се търкулна по лицето покрити със ситни бръчки и падна на оголеното му коляно. В нея се отразяваха слънчеви лъчи, и там вътре той видя лика на усмихнатата Леля Гида от пазара. Леля Гида беше възпълна, мила жена, чийто живот беше минал на сергията за плодове, а усмивката никога не слизаше от руменото и лице. Тя беше около 50 годишна, омъжена с три деца.Той винаги пазаруваше от нея, защото отношението и към живота беше непонятно за него, но така естествено и слънчево...Тя беше щастлива с пресните си плодове, които вечер десетки хора слагаха на трапезата си.
Искам и аз така, опита се да прошепне човекът без име? Защо се родих сам и сега съм тук отново сам без дори спомени, които да изплетат за мен мрежа, в която ще мога да се люлея, докато пътувам из вечността?
Тъмнина...
***
Георги приключи набързо с документацият на ‘новопостъпилия’, метна лекото си яке и приготви ключовета на колата си. Дано запали, помисли си той...само ядове с този автомобил...не знам кога ще ми остане време да я закарам в сервиза....а и там куп пари...гадост...
30 минути по-късно Георги беше олющения, панелен блок, който беше единственото, което той с неговата медицинска заплата, можеше да си позволи като кредит. Все пак и детенце имаше да гледа...
Заключвайки колата си той видя жена си да излиза с малката им дъщеря и да дооблича шлифера си забързана и говореща по телефона. “ Краси, моля те кажи на шефа, че ще закъснея с половин час, защото трява да оставя Гергана в градината, а има задъстване...” Георги изтича при тях, не успяха дори да се усмихнат един на друг, а жена му нервно кресна, че ужасно закъснява и ще я уволнят скоро ако това пак се повтори. Тичайки към спирката с детето тя само се обърна и извика на Георги, че има мусака в печката...
...
Не искам да продължавам да пиша, защото вероятно всеки един от вас е чел хиляди и стотици новини, вестници, книги, списания, статии и тн, където някой от нещо умира и същия той или тя ни карат да си правим равносметка колко е кратък животът и как трпбва да се ъзползваме от него. Това вие подминавате с крайчеца на окото си, нали Споко и аз правя така.
Само искам да се замислите колко пъти сте изпадали в стресова ситуация на работа, когато някой комплексар се е опитал да ви накара да се чувствате нищожни, и това е дало отражение на настроението ви за дни, седмици напред...а как ли са се чувствали любимите ви хора около вас през това време?
А колко пъти сте бързали за работа и сте натискали нервно клаксона, изругавайки шофьора от съседната кола и крещейки по адрес на разбитите улици....ами рейса...дали не го гоните, за да не закъснеете за работа, като мисълта винаги е...абе те колите ще спрат...тука на тая малката улица няма страшно...презентация имам все пак...
Не завършвам с равносметка и философски обобщения, а с просто въпрос...
Това всичко в името на какво?
***
Часът беше 8.15 сутринта...Човекът без име беше взел пазарската си торбичка и отиваше да провери къде и дали днес ще има промоция на някои хубави бисквити...имаме повод...следобяд чакаме гости, които не сме виждали от 10 години. Но какво пък...не заслужават кой знае колко...както не съм ги виждал 10 години, така няма да ги видя и още десет...най-много ако някой от родата се ожени или умре да се засечем по повод събитието...
Умислен човекът без име вървеше по улицата и изведнъж се сети, че в четвъртък обикновено на пазарът Гама изкарват стоките, които не са успели да пласират през седмицата и дават голям процент отстъпка...оооо, да добре че се сетих...само че за да стигна дотам трябва да пресека през околовръсното и да взема рейс в обратната посока....
Хайде още малко и стигам...че да успея да видя все пак Леля Гида, която така сладко ми се усмихна миналия път...отдавна не ми се беше случвало, но какво от това...дреме ми
***
На средата на околовръсното в 8.53 лежеше мъж без име, на средна възраст около 60 години, видимо запазен, с пазарска торбичка...
***
Човекът без име се събуди...изпитваше трудност да стане...виждаше около себе си лицето на голямо превозно средство...имаше мъгла...само някакви фарове осветяваха скованата му с годините душа...
Интересно...тялото ми не се движи? А аз защо лежа на средата на асфалтиран път? И какви са тези хора? Оф, трява да стана и да отида до пазара Гама, защото намалените стоки ги изкарват само до 10 часът!!! Иначе трябва да купувам от скъпите бисквити в нашия суперкармет...да не съм луд да им давам пари на тия мошеници!
Мъглата се сгъсти...фаровете вече изглеждаха като малки коледни светлинки...чуваха се далечни гласове...о’ужас, какво става? Пак ли не съм си изпил хапчетата за кръвно? Ехоооо...някой чува ли ме? Ехоооооооо къде съм и каква е тая мръсотия под мен и защо не мога да стана, а около мен нищо не се вижда?
Тъмнина...
***
В градската морга нощната смяна на Георги тъкмо приключваше и той нямаше търпение да се прибере и да види милата си жена и малката си дъщеря. За жалост нямаше да има повече от 15 минути, за да целуне и прегърне двете си съкровища...Жена му отиваше на работа, а детето на детска градина... О, такъв ли трябва да е живота, като в крайна сметка всички тези лишения завършват тук под белия чаршаф...
Още малко и си тръгвам...помисли си Георги, когато екип от бърза помощ директно докара поредния глупак, загубил възможността да се радва на красивите есенни листа, заради евтини бисквити на пазара Гама...
***
Човекът без име се огледа...стоеше на ръба на красива скала...под него имаше безкрайно море, зад него девствена гора с напъпили цветове, а слънцето грееше странно и образуваше интересни фигурни в тихата и спокойна вода.
Той знаеше какво няма да успее да свърши днес...а именно да види роднините си, които бяха единственото близко нещо, което имаше и загуби заради глупав спор преди години за един диван...диван от къщата на дядо Мито, който така и не можаха да разделят. Но той имаше добри чувства сега...самотните години бяха направили от него едно човече със замръзнала душа и тъжни очи, чиято единствена радост в живота беше срещата с други като него сутрин в поликлиниката или в магазина, който наскоро отриха, и в който всеки ден имаше промоция на различна стока...
Започвайки да осъзнава какво се случва с него, човекът не изпадна паника. Той пророни сълза – първата от 15 години насам, когато жена му го напусна, заради неистовото му желание да прави кариера и стотиците безсънни нощи, в които той работеше и отминаваше с безразличие въпросът – ‘Хайде, нека да си лягаме’.
И за какво? Заради факта, че само преди 2 години го съкратиха, без дори едно благодаря...
Силна болка премина през сърцето, което вече не туптеше...сълза се търкулна по лицето покрити със ситни бръчки и падна на оголеното му коляно. В нея се отразяваха слънчеви лъчи, и там вътре той видя лика на усмихнатата Леля Гида от пазара. Леля Гида беше възпълна, мила жена, чийто живот беше минал на сергията за плодове, а усмивката никога не слизаше от руменото и лице. Тя беше около 50 годишна, омъжена с три деца.Той винаги пазаруваше от нея, защото отношението и към живота беше непонятно за него, но така естествено и слънчево...Тя беше щастлива с пресните си плодове, които вечер десетки хора слагаха на трапезата си.
Искам и аз така, опита се да прошепне човекът без име? Защо се родих сам и сега съм тук отново сам без дори спомени, които да изплетат за мен мрежа, в която ще мога да се люлея, докато пътувам из вечността?
Тъмнина...
***
Георги приключи набързо с документацият на ‘новопостъпилия’, метна лекото си яке и приготви ключовета на колата си. Дано запали, помисли си той...само ядове с този автомобил...не знам кога ще ми остане време да я закарам в сервиза....а и там куп пари...гадост...
30 минути по-късно Георги беше олющения, панелен блок, който беше единственото, което той с неговата медицинска заплата, можеше да си позволи като кредит. Все пак и детенце имаше да гледа...
Заключвайки колата си той видя жена си да излиза с малката им дъщеря и да дооблича шлифера си забързана и говореща по телефона. “ Краси, моля те кажи на шефа, че ще закъснея с половин час, защото трява да оставя Гергана в градината, а има задъстване...” Георги изтича при тях, не успяха дори да се усмихнат един на друг, а жена му нервно кресна, че ужасно закъснява и ще я уволнят скоро ако това пак се повтори. Тичайки към спирката с детето тя само се обърна и извика на Георги, че има мусака в печката...
...
Не искам да продължавам да пиша, защото вероятно всеки един от вас е чел хиляди и стотици новини, вестници, книги, списания, статии и тн, където някой от нещо умира и същия той или тя ни карат да си правим равносметка колко е кратък животът и как трпбва да се ъзползваме от него. Това вие подминавате с крайчеца на окото си, нали Споко и аз правя така.
Само искам да се замислите колко пъти сте изпадали в стресова ситуация на работа, когато някой комплексар се е опитал да ви накара да се чувствате нищожни, и това е дало отражение на настроението ви за дни, седмици напред...а как ли са се чувствали любимите ви хора около вас през това време?
А колко пъти сте бързали за работа и сте натискали нервно клаксона, изругавайки шофьора от съседната кола и крещейки по адрес на разбитите улици....ами рейса...дали не го гоните, за да не закъснеете за работа, като мисълта винаги е...абе те колите ще спрат...тука на тая малката улица няма страшно...презентация имам все пак...
Не завършвам с равносметка и философски обобщения, а с просто въпрос...
Това всичко в името на какво?
понеделник, 15 ноември 2010 г.
Изкуството да бъдеш различен...yeah right
Browse-вайки различни обяви за работа днес попаднах на една, където условието е да бъдеш различен и да го докажеш чрез есе на тема "Изкуството да бъдеш различен"...смятам доста скучно :)
Веднага си представям лицето на онази девойка от клуб Дебати, която с нейните 24 години изглеждаше и се държеше като говорителката на някое прашно министерство, скрила големите си амбиции под лилава блуза, сива пола (една педя под коляното), строго прибрана коса и консервативни рамки на очилата...
И ето именно тази девойка се страхува да бъде различна...тя прави впечатление със 'сложните' клиширани и до болка познати изрази от типа...животът не се мери по броя вдишвания, а по моментите, които спират дъха ни и тн...damn, so boring
Но аз се радвам, защото с моите раирани чорапи и две опашки, аз не мисля че животът е една река, в която плуваме само с корабите, за които предварително сме си купили билети и именно за тях, защото се водят най-безопасни...
Аз се качвам на сала, който сме сковали криво ляво с моите любими хора, и разпадайки се нялъде там посредата на реката, ние се озоваваме на остров или по-малък такъв, който онези същества от големият, тежък кораб никога няма да видят...
Изкуството да бъдеш различен е изкуство, защото е имало и ще има стотици хора, които в опита си да се направят на интересни и забележими, ще дават стотици, хиляди определения, като всеки един от тях в крайна сметка ще достигне онази точка, в която читателят от другата страна на монитора ще бъде отегчен и дори отвратен от едно и също послание, което гласи "БЪДИ РАЗЛИЧЕН"
Драги ми приятелю,
За да бъдеш различен не е нужно да владееш разни изкуства...нито да пишеш книги на тема "Be Different", "How to be e a Different Manager, "How to succeed in a different way" и тн..
В момента слушам една песен на Ian Brown - Time is my everything, която ме кара да гледам през хубавите пердета на прозореца на спалнята и да си мисля, как единственото, което наистина има значение е времето и как се чувстваме ние в него и през него.
Ще ме извините, но темата ви не струва, защото всеки един от нас е различен, макар и посвоемо, макар и в коловозите на едно общество. И на вас това ви е пределно ясно, но искате да изкарате от хората онези килограми клишираност, които ще ви дадат идея, кой колко книги е прочел и колко изрази тип Оскар Уайлд може да използва ако се наложи :)
Да живее рок едн ролът и хората, които са си позволили да мятат обувки по президента и да не ходят с пола една педя под коляното, само защото в учебника по бизнес етикет пише така...те не са различни, а са просто себе си...
(The end)
Веднага си представям лицето на онази девойка от клуб Дебати, която с нейните 24 години изглеждаше и се държеше като говорителката на някое прашно министерство, скрила големите си амбиции под лилава блуза, сива пола (една педя под коляното), строго прибрана коса и консервативни рамки на очилата...
И ето именно тази девойка се страхува да бъде различна...тя прави впечатление със 'сложните' клиширани и до болка познати изрази от типа...животът не се мери по броя вдишвания, а по моментите, които спират дъха ни и тн...damn, so boring
Но аз се радвам, защото с моите раирани чорапи и две опашки, аз не мисля че животът е една река, в която плуваме само с корабите, за които предварително сме си купили билети и именно за тях, защото се водят най-безопасни...
Аз се качвам на сала, който сме сковали криво ляво с моите любими хора, и разпадайки се нялъде там посредата на реката, ние се озоваваме на остров или по-малък такъв, който онези същества от големият, тежък кораб никога няма да видят...
Изкуството да бъдеш различен е изкуство, защото е имало и ще има стотици хора, които в опита си да се направят на интересни и забележими, ще дават стотици, хиляди определения, като всеки един от тях в крайна сметка ще достигне онази точка, в която читателят от другата страна на монитора ще бъде отегчен и дори отвратен от едно и също послание, което гласи "БЪДИ РАЗЛИЧЕН"
Драги ми приятелю,
За да бъдеш различен не е нужно да владееш разни изкуства...нито да пишеш книги на тема "Be Different", "How to be e a Different Manager, "How to succeed in a different way" и тн..
В момента слушам една песен на Ian Brown - Time is my everything, която ме кара да гледам през хубавите пердета на прозореца на спалнята и да си мисля, как единственото, което наистина има значение е времето и как се чувстваме ние в него и през него.
Ще ме извините, но темата ви не струва, защото всеки един от нас е различен, макар и посвоемо, макар и в коловозите на едно общество. И на вас това ви е пределно ясно, но искате да изкарате от хората онези килограми клишираност, които ще ви дадат идея, кой колко книги е прочел и колко изрази тип Оскар Уайлд може да използва ако се наложи :)
Да живее рок едн ролът и хората, които са си позволили да мятат обувки по президента и да не ходят с пола една педя под коляното, само защото в учебника по бизнес етикет пише така...те не са различни, а са просто себе си...
(The end)
понеделник, 8 ноември 2010 г.
Ода за септичната яма ( Написана от Сабин и Милена един хубав летен ден през месец Септември 2010)
(простотия до шия)
На свежата черна полянка,
в облак от думи прогнили,
вирее вечният дъб,
скован с одеало от сливи.
На свежата черна полянка,
една мравка хвърляше сянка,
а бръмбар щастлив се вееше бавно,
и смучеше славно мартинито гадно.
Мартинито гадно в бутилка прохладно,
и сламка съдрана в чаша насрана,
от слон напикана и мравка засмяна.
О, бръмбарю славен, и ти мравко голяма,
трябва ли вам двама тъй често да виждам в септичната яма?
В септичната яма вий двама,
в септичната яма, ах ваш’та мама!
:)
На свежата черна полянка,
в облак от думи прогнили,
вирее вечният дъб,
скован с одеало от сливи.
На свежата черна полянка,
една мравка хвърляше сянка,
а бръмбар щастлив се вееше бавно,
и смучеше славно мартинито гадно.
Мартинито гадно в бутилка прохладно,
и сламка съдрана в чаша насрана,
от слон напикана и мравка засмяна.
О, бръмбарю славен, и ти мравко голяма,
трябва ли вам двама тъй често да виждам в септичната яма?
В септичната яма вий двама,
в септичната яма, ах ваш’та мама!
:)
понеделник, 6 септември 2010 г.
до ми сол...
уроците по пиано са хубаво нещо...пианото е красив инструмент...а какво ще кажеш за цигулката? Този звук, който издава...тоновете, които летят заедно с ятото спомени ... о да...а сълзите и вдъхновението, които напират...и те са там...родени от красивите ноти и начина, по който един, двама или трима гениални хора са ги съединили...
Съединението...нека си поговорим за него...и може би датата е перфектна...септември 6...княжество България и Източна Румелия...града е Пловдив...преди 125 години...125...
За съжаление не съм добра по българска история и ще ви спестя изровените от google факти, които вярвам и сами можете да намерите с не повече от 1 изречение и 2 клика...
За колко вида съединения можем да се сетим сега? На мен първото нещо, което ми дойде на ум беше чаша вода, като тази, която използва майка ми, когато прави кекс (не обичам кекс, но обичам сместа, която се получава, когато се разбъркат всички съставки). Чашата е около 200 мл, с изрисувана в кафяво и бяло катедрала някъде из Прага и задължителния надпис...Czech Republic, която домъкнах от едно състезание по дебати в далечната 2001 година.
Та за водата и олиото...получава се едно такова неопределено нещо, на което обаче определено нещо друго не му е наред :) А именно връзката...когато обаче добавим в тази смес яйца, брашно, мая, кисело мляко и ванилия, нещата придобиват съвсем друг вид, нали?
Сложени на 220 градуса, изпечени за около 30 минути и поръсени с пудра захар, те карат една голяма част от хората да изпитат удоволствието от хубавия мирис, вкусната храна и насладата от усещането за ситост.
И след всичко изброено, ние бихме могли да кажем, че кекса е вид съединение, нали? Съединене на съставки, които на пръв поглед изглеждат несъвместими...
Ами в магазина...онази дреха..май беше панталон...бяхте убедени, че няма как да ви стои добре, но в крайна сметка изморени от безкрайното обикаляне по така бедните магазини си казахте...ох,ок..последна проба и се прибирам, за да гледам последния епизод, от турския сериал ( който всъщност вие не гледате, но нали е последен епизод, няма как). И обличайки синият панталон с размер, който дори не мислите за своя, вие всъщност намирате любимият си за следващата година син панталон! В петък, в 7 часът! Не може да бъде!
А какво ще кажете за барът, който така старателно отбягвахте цели 2 години, (без причина, просто си бяхте втълпили,че не е вашето място) В крайна сметка в онзи четвъртък незнайно как се озовахте там с тайфата си луди приятели, пяхте, пихте и се веселихте до ранни зори...няма значение, че в петък в 10 сутринта имахте презентация. Та въпросният бар стана THE BAR, а споменът за онази вечер там остана дълги години да топли сутрешните петъчни презентации.
Момчето, с което се запознахте по възможно най-безумният начин, и когото обикнахте така лудо, както нито един нито два животът ще са достатъчни, за да го забравите....тогава си казахте...този грубиян? Дано не го видя никога повече...А на следващата сутрин се оказа, че всъщност ще работите заедно и комбинацията се превърна в повече от перфектна..
Зелените на външен вид домати, които бяха най-вкусните, които някога сте опитвали...особено примесени с чушки, сирене и чубрица...ммм
и още и още и още....съединения...
Чудейки се какъв край да сложа на това неопределено изливане на мисли, аз слушам буда бар, гледам една незапалена свещ и съм опънала краката си под синьо-зелената завивка, която купихме миналата зима от едно китно, малко магазинче за българско бельо. Продавачката беше много мила, усмихната и разговорлива.
Беше студен ден, мисля ноември или декември...нямахме намерение да пазаруваме, още повече завивики...
Женското любопитство обаче надделя в мен и ние от пред винтрината се озовахме вътре уж да "разгледаме" :)
Година по-късно аз се връщам там, за да си купувам шарени чаршафи, хавлии и за да видя усмихнатата дама, която направи сместа така истинска и вкусна.
Ок, какво се опитах да споделя с вас в това средно подългост и огромно по дълбочина писание...
Окото лъже...ръката мами...страхът лишава...
Опитай се да отключиш онези съставки, които стоят складирани някъде там. А рецептата? О, тя е пред очите ти...просто ги затвори, за да я усетиш...
Лека нощ
уроците по пиано са хубаво нещо...пианото е красив инструмент...а какво ще кажеш за цигулката? Този звук, който издава...тоновете, които летят заедно с ятото спомени ... о да...а сълзите и вдъхновението, които напират...и те са там...родени от красивите ноти и начина, по който един, двама или трима гениални хора са ги съединили...
Съединението...нека си поговорим за него...и може би датата е перфектна...септември 6...княжество България и Източна Румелия...града е Пловдив...преди 125 години...125...
За съжаление не съм добра по българска история и ще ви спестя изровените от google факти, които вярвам и сами можете да намерите с не повече от 1 изречение и 2 клика...
За колко вида съединения можем да се сетим сега? На мен първото нещо, което ми дойде на ум беше чаша вода, като тази, която използва майка ми, когато прави кекс (не обичам кекс, но обичам сместа, която се получава, когато се разбъркат всички съставки). Чашата е около 200 мл, с изрисувана в кафяво и бяло катедрала някъде из Прага и задължителния надпис...Czech Republic, която домъкнах от едно състезание по дебати в далечната 2001 година.
Та за водата и олиото...получава се едно такова неопределено нещо, на което обаче определено нещо друго не му е наред :) А именно връзката...когато обаче добавим в тази смес яйца, брашно, мая, кисело мляко и ванилия, нещата придобиват съвсем друг вид, нали?
Сложени на 220 градуса, изпечени за около 30 минути и поръсени с пудра захар, те карат една голяма част от хората да изпитат удоволствието от хубавия мирис, вкусната храна и насладата от усещането за ситост.
И след всичко изброено, ние бихме могли да кажем, че кекса е вид съединение, нали? Съединене на съставки, които на пръв поглед изглеждат несъвместими...
Ами в магазина...онази дреха..май беше панталон...бяхте убедени, че няма как да ви стои добре, но в крайна сметка изморени от безкрайното обикаляне по така бедните магазини си казахте...ох,ок..последна проба и се прибирам, за да гледам последния епизод, от турския сериал ( който всъщност вие не гледате, но нали е последен епизод, няма как). И обличайки синият панталон с размер, който дори не мислите за своя, вие всъщност намирате любимият си за следващата година син панталон! В петък, в 7 часът! Не може да бъде!
А какво ще кажете за барът, който така старателно отбягвахте цели 2 години, (без причина, просто си бяхте втълпили,че не е вашето място) В крайна сметка в онзи четвъртък незнайно как се озовахте там с тайфата си луди приятели, пяхте, пихте и се веселихте до ранни зори...няма значение, че в петък в 10 сутринта имахте презентация. Та въпросният бар стана THE BAR, а споменът за онази вечер там остана дълги години да топли сутрешните петъчни презентации.
Момчето, с което се запознахте по възможно най-безумният начин, и когото обикнахте така лудо, както нито един нито два животът ще са достатъчни, за да го забравите....тогава си казахте...този грубиян? Дано не го видя никога повече...А на следващата сутрин се оказа, че всъщност ще работите заедно и комбинацията се превърна в повече от перфектна..
Зелените на външен вид домати, които бяха най-вкусните, които някога сте опитвали...особено примесени с чушки, сирене и чубрица...ммм
и още и още и още....съединения...
Чудейки се какъв край да сложа на това неопределено изливане на мисли, аз слушам буда бар, гледам една незапалена свещ и съм опънала краката си под синьо-зелената завивка, която купихме миналата зима от едно китно, малко магазинче за българско бельо. Продавачката беше много мила, усмихната и разговорлива.
Беше студен ден, мисля ноември или декември...нямахме намерение да пазаруваме, още повече завивики...
Женското любопитство обаче надделя в мен и ние от пред винтрината се озовахме вътре уж да "разгледаме" :)
Година по-късно аз се връщам там, за да си купувам шарени чаршафи, хавлии и за да видя усмихнатата дама, която направи сместа така истинска и вкусна.
Ок, какво се опитах да споделя с вас в това средно подългост и огромно по дълбочина писание...
Окото лъже...ръката мами...страхът лишава...
Опитай се да отключиш онези съставки, които стоят складирани някъде там. А рецептата? О, тя е пред очите ти...просто ги затвори, за да я усетиш...
Лека нощ
събота, 26 юни 2010 г.
вторник, 13 април 2010 г.
6 814 400 000 and counting...
Не знам дали защото цял ден ме избива на емоционално-дисбалансирана музика, или просто защото повалена от силата на гърлената бактерия ( така наричам онова нещо, което в момента прави купон в гърлото ми, за сметка на изкашляните ми сливици), поради която днес съм си в нас и изкарвам повече време в покой, се присетих, че всъщност не съм писала от цели 2 месеца...а аз обичам да пиша...so what's wrong???
***
Навън точно срещу мен има балкон...с четири прозореца.., има красиви пердета, най-вероятно стопанката да дома е жена домакиня с вкус, лампата им свети в приятен приглушен отенък...дори и без да надниквам в дома им, вече имам усещането за уют, топлина и усмивка...ами ако не е така? Ако там живее просто един мърляч, който седмично хвърля по 20 лева на някоя лелка в напреднала възраст, да почисти и сложи във вид удобен за ползване, иначе захабеният апартамент...? хм...
Лъжата...
Актуална тема с милиарди трактовки...моят луд мозък си позволи лукса да помисли що е то лъжата и има ли почва тя у нас...
Цял един живот...цели 6 814 400 000 милиарда живота...
***
3
Вече започваме съзнателно да усещаме какво се случва със светът около нас...Мамо, а аз как съм се появил? ЕЕЕ...как...белият, красив щъркел те донесе...
5
Чакаме с трепет Дядо Мраз...татко отива до тоалетната и виждаш ли точно в този момент идва "белобрадият старец" и носи така желаната количка с дистанционно..WOOOWWW...никой друг в детската няма такавааа
14
Да бе мамо и тате...отиваме на рожден ден в Елена. Там ще са само няколко деца от класа...ще ядем сандвичи и ще се прибера към 8.
Излизайки от вкъщи аз вадя малкото огледало и нервно започвам да си слагам онази спирала, която Катя ми даде за днес, и сенките, които откраднах от чантата на мама...
Купонът в Елена, "случайно" се пренася в Иван, а там е онзи сладур от 11 клас, който ме заговори преди няколко дена на стълбите пред лафката. Лампите се загасят...блус...аз вече танцувам с него, а той ми шепне на ухо, че имам най-красивите очи...
19
Изпитът по макроикономика...а как ме боли главата...снощи не тряваше да пия гадната българска водка в оная дупка в студентски град...уф...добре че са "пищовите" на Митко. Седмица по-късно разбирам, че имам петица...браво на мен, знаех си, че съм добра по макро...
24
Нервно пристъпвам пред вратата на поредният офис. Поканват ме в кабинета...черни строги мебели, перфектно подредена библиотека...Адам Смит...Дейвид Рикардо...Франсоа Кене...wooow....От огромното кожено кресло, ме премерва с поглед през златни рамки, костюмиран възрастен мъж. Със студен тон ми казва, че му е приятно да се запознаем и ме кани да седна.
Започваме да водим разговор...защо искам да се занимавам с икономически анализи и още по-важният въпрос- какво прави в CV-то ми литература като втора специалност? Гледам ужасено...зениците ми се разширяват, уф как ми трябва тази проклета работа!!!
Преглъщам смутено, броя до три и с уверен тон казвам "Аз обичам икономиката, тя е моето призвание"...а в главата ми се въртят образите на моята стая...приглушена светлина...лека музика и word-овският файл, където сътворявам с обожание поредното есе...
Но и аз искам златни рамки и хубав костюм...дамм...
***
Лъжата е онази гарга, която каца на рамото на всеки един от нас и отлитайки, завинаги оставя спомена за себе си...
Лъжата е в ръцете ни, когато вкусваме онези кайсии, които купихме като "най-най-сладките"
Лъжата е в сълзите ни, когато разберем ,че Дядо Мраз не съществува...
...и че всъщност е прекалено тъмно, за да види момчето от 11 клас очите ни...
Бяла лястовица или Черна гарга........? Ти решаваш....
***
Навън точно срещу мен има балкон...с четири прозореца.., има красиви пердета, най-вероятно стопанката да дома е жена домакиня с вкус, лампата им свети в приятен приглушен отенък...дори и без да надниквам в дома им, вече имам усещането за уют, топлина и усмивка...ами ако не е така? Ако там живее просто един мърляч, който седмично хвърля по 20 лева на някоя лелка в напреднала възраст, да почисти и сложи във вид удобен за ползване, иначе захабеният апартамент...? хм...
Лъжата...
Актуална тема с милиарди трактовки...моят луд мозък си позволи лукса да помисли що е то лъжата и има ли почва тя у нас...
Цял един живот...цели 6 814 400 000 милиарда живота...
***
3
Вече започваме съзнателно да усещаме какво се случва със светът около нас...Мамо, а аз как съм се появил? ЕЕЕ...как...белият, красив щъркел те донесе...
5
Чакаме с трепет Дядо Мраз...татко отива до тоалетната и виждаш ли точно в този момент идва "белобрадият старец" и носи така желаната количка с дистанционно..WOOOWWW...никой друг в детската няма такавааа
14
Да бе мамо и тате...отиваме на рожден ден в Елена. Там ще са само няколко деца от класа...ще ядем сандвичи и ще се прибера към 8.
Излизайки от вкъщи аз вадя малкото огледало и нервно започвам да си слагам онази спирала, която Катя ми даде за днес, и сенките, които откраднах от чантата на мама...
Купонът в Елена, "случайно" се пренася в Иван, а там е онзи сладур от 11 клас, който ме заговори преди няколко дена на стълбите пред лафката. Лампите се загасят...блус...аз вече танцувам с него, а той ми шепне на ухо, че имам най-красивите очи...
19
Изпитът по макроикономика...а как ме боли главата...снощи не тряваше да пия гадната българска водка в оная дупка в студентски град...уф...добре че са "пищовите" на Митко. Седмица по-късно разбирам, че имам петица...браво на мен, знаех си, че съм добра по макро...
24
Нервно пристъпвам пред вратата на поредният офис. Поканват ме в кабинета...черни строги мебели, перфектно подредена библиотека...Адам Смит...Дейвид Рикардо...Франсоа Кене...wooow....От огромното кожено кресло, ме премерва с поглед през златни рамки, костюмиран възрастен мъж. Със студен тон ми казва, че му е приятно да се запознаем и ме кани да седна.
Започваме да водим разговор...защо искам да се занимавам с икономически анализи и още по-важният въпрос- какво прави в CV-то ми литература като втора специалност? Гледам ужасено...зениците ми се разширяват, уф как ми трябва тази проклета работа!!!
Преглъщам смутено, броя до три и с уверен тон казвам "Аз обичам икономиката, тя е моето призвание"...а в главата ми се въртят образите на моята стая...приглушена светлина...лека музика и word-овският файл, където сътворявам с обожание поредното есе...
Но и аз искам златни рамки и хубав костюм...дамм...
***
Лъжата е онази гарга, която каца на рамото на всеки един от нас и отлитайки, завинаги оставя спомена за себе си...
Лъжата е в ръцете ни, когато вкусваме онези кайсии, които купихме като "най-най-сладките"
Лъжата е в сълзите ни, когато разберем ,че Дядо Мраз не съществува...
...и че всъщност е прекалено тъмно, за да види момчето от 11 клас очите ни...
Бяла лястовица или Черна гарга........? Ти решаваш....
неделя, 7 февруари 2010 г.
За работата, животът и пропуснатите възможности
И какво...изчезнах за света и работата си за цели 10 дена...почивка? Време за размисъл... Я да видим?
Понякога си мисля какво трябва да преминат хората, за да намерят себе си и това, което обичат...
Спомняте ли си, когато преди време работехте на онази работа...първата в живота ви...точно бяхте завършили университет и единственото, което имахте в ръцете си беше дипломата, за която така се бяхте постарали цели 4 години...и неопетненото желание и мотивация на един 23 годишен младеж...
Интервюто....искахте всичко да е перфектно...точно като по учебниците...
Появи се онзи излъскан господин...40+? Врял, кипял със сигурност...говореше ви с увереността на човек, постигнал всичко...или може би почти всичко...гледахте го със страхопочитание ...с респект и надежда...
Той ви питаше толкова неща....отговор имахте само на някои...на други просто се усмихвахте чаровно, като че вчера сте слезнали от студентската скамейка....хехе...ама какво си мислите ...вие наистина вчера заверихте книжката си...
И онзи резултат на държавния изпит...шшшштттт тихо...сега това не е важно...
Всички сме минали през това, нали? И каква е равносметката няколко години по-късно....а каква ли ще бъде тя доста повече години по-късно?
Дали все още се явяваме на интервюта със същата наивност...със същите емоции и мисли...дали въобще се явяваме на такива или вече заели що годе добър пост с прилична заплата ние слагаме омеколител в пералнята и я пускаме на висок градус, за да не мислим, за моментите, които изпускаме, тези които подминаваме и компромистие, които правим с живота си само на 26...
Повечето от нас искат след 20 години да са на мястото на този господин с красивият скъп костюм , строгият поглед и премерената усмивка,който разписва визитката си с химикалка, която струва, колкото 6 месечната ви младежка издръжка...
А какво ли иска той? Дали зад скъпата обвивка не стои един изморен човек, който си мечтае да е на ваше място? Да бъде млад и свободен...да може да си позволи грешки...бутилка фалшива водка, която да пие в градинката пред блока... среднощни събирания с лудата компания....
Спомняш ли си? Като тези, които правихме в 12 вечерта...с колата и до Банско...на разходка или за сърми...а навръщане в тъмната гора си пускахме саундтрака на Туйн Пийкс..и уплашени си разказвахме страхотии и крещяхме..а после се смеехме и прегръщахме.....да и ние все още можем да го правим....а той не...помисли за това...
Ние все още можем да сменяме работа, да ходим по интервюта да се караме с нашите, защото не сме си изчистили стаята или защото сме надули музиката....и това се счита за нормално....а той не може...за него не е нормално...
И той го осъзнава...
Драги ми читателю от другата страна на светещата кутия,
Пиша тук сега , на фона на любимата си музика, светнатата лампа и без свещи....защото знам, че съм млада и не трябва да разрешавам на човекът отсреща да ме прави като него...опетнен, остарял и недоволен.. И защо вместо да ни подкрепят по пътят ни нагоре, искат да ни спрат, ограничат и направят бледо подобие на изтърканата си същност..
Ужас...това звучи доста отчаяно нали? Понякога се плаша, защото действително мисля за отчаянието...но в такива моменти поглеждам в огледалото...а там ме гледа едно младо момиче и с усмивка ме кара да се засрамя...поглеждам и навън, а там слънцето грее и напомня на всеки един от нас, че днешният ден утре няма да го има, а с него и възможността да сме щастливи и млади...
А вие? Слагате ли прах за пране и пускате ли пералнята на 60 градуса, за да убиете свободните мисли, потънали в мечти за бъдещето?
Аз не...и много скоро ще се разбере :)))
Хайде лека вечер!!!
Понякога си мисля какво трябва да преминат хората, за да намерят себе си и това, което обичат...
Спомняте ли си, когато преди време работехте на онази работа...първата в живота ви...точно бяхте завършили университет и единственото, което имахте в ръцете си беше дипломата, за която така се бяхте постарали цели 4 години...и неопетненото желание и мотивация на един 23 годишен младеж...
Интервюто....искахте всичко да е перфектно...точно като по учебниците...
Появи се онзи излъскан господин...40+? Врял, кипял със сигурност...говореше ви с увереността на човек, постигнал всичко...или може би почти всичко...гледахте го със страхопочитание ...с респект и надежда...
Той ви питаше толкова неща....отговор имахте само на някои...на други просто се усмихвахте чаровно, като че вчера сте слезнали от студентската скамейка....хехе...ама какво си мислите ...вие наистина вчера заверихте книжката си...
И онзи резултат на държавния изпит...шшшштттт тихо...сега това не е важно...
Всички сме минали през това, нали? И каква е равносметката няколко години по-късно....а каква ли ще бъде тя доста повече години по-късно?
Дали все още се явяваме на интервюта със същата наивност...със същите емоции и мисли...дали въобще се явяваме на такива или вече заели що годе добър пост с прилична заплата ние слагаме омеколител в пералнята и я пускаме на висок градус, за да не мислим, за моментите, които изпускаме, тези които подминаваме и компромистие, които правим с живота си само на 26...
Повечето от нас искат след 20 години да са на мястото на този господин с красивият скъп костюм , строгият поглед и премерената усмивка,който разписва визитката си с химикалка, която струва, колкото 6 месечната ви младежка издръжка...
А какво ли иска той? Дали зад скъпата обвивка не стои един изморен човек, който си мечтае да е на ваше място? Да бъде млад и свободен...да може да си позволи грешки...бутилка фалшива водка, която да пие в градинката пред блока... среднощни събирания с лудата компания....
Спомняш ли си? Като тези, които правихме в 12 вечерта...с колата и до Банско...на разходка или за сърми...а навръщане в тъмната гора си пускахме саундтрака на Туйн Пийкс..и уплашени си разказвахме страхотии и крещяхме..а после се смеехме и прегръщахме.....да и ние все още можем да го правим....а той не...помисли за това...
Ние все още можем да сменяме работа, да ходим по интервюта да се караме с нашите, защото не сме си изчистили стаята или защото сме надули музиката....и това се счита за нормално....а той не може...за него не е нормално...
И той го осъзнава...
Драги ми читателю от другата страна на светещата кутия,
Пиша тук сега , на фона на любимата си музика, светнатата лампа и без свещи....защото знам, че съм млада и не трябва да разрешавам на човекът отсреща да ме прави като него...опетнен, остарял и недоволен.. И защо вместо да ни подкрепят по пътят ни нагоре, искат да ни спрат, ограничат и направят бледо подобие на изтърканата си същност..
Ужас...това звучи доста отчаяно нали? Понякога се плаша, защото действително мисля за отчаянието...но в такива моменти поглеждам в огледалото...а там ме гледа едно младо момиче и с усмивка ме кара да се засрамя...поглеждам и навън, а там слънцето грее и напомня на всеки един от нас, че днешният ден утре няма да го има, а с него и възможността да сме щастливи и млади...
А вие? Слагате ли прах за пране и пускате ли пералнята на 60 градуса, за да убиете свободните мисли, потънали в мечти за бъдещето?
Аз не...и много скоро ще се разбере :)))
Хайде лека вечер!!!
понеделник, 25 януари 2010 г.
Мемоари за Виното (Част 1)
Наблюдавайки двете ученички на съседната маса с неприлично гримирани лица, отпиващи от кристалните чаши поредната глътка вино, аз всъщност се замислям какво олицетворява тази напитка за много от нас...
Дали е просто модел на поведение, който се смята за „аристократично-стилно-фиешън” , дали е ,защото дядо Гошо прави вино на село и като донесе вкъщи стига за няколко купона...или е радост за истинските ценители , които отпивайки поредната глътка със затворени очи, се пренасят в света, където винаги е топло, а ароматите те карат да се чувстваш жив....
Например Гъмза...нали знаете какво е Гъмза...аз си спомням баща ми като споменаваше този сорт вино...Той беше голям ценител, от тези, които си затварят очите и живеят от аромата...
Та за тези от вас, които не знаят....гъмзата е доста стар местен сорт-сравнително къснозреещ - бере се към края на септември до първите дни на октомври. Недостатък на сорта е тънката и крехка кожица на зърното, която във влажна есен се напуква и гроздето започва да гние в грозни сиви отенъци. Доста кофти нали...да го чакаш с месеци и то така да те изиграе...
И връщайки се към девойките на съседната маса, искам да запитам дали разпознават повече сортове от МЕРЛО, КАБЕРНЕ СОВИНЬОН И евентуално МАВРУД. И дали знаят, че всъщност това са сортове, а не марката на бутилката от един коя си изба....аааааааа колко фиешън...може би от оная изба( ама то е хотел маааааа) дето има СПА с вино...там милото ме води миналия уикенд и пиленце да ти кажа страхотно се наСПАх :)
Грозно, нали ?:) Е , срещаме го постоянно около нас...важното е да успеем да му се усмихнем :)
Та за виното...правило ви е впечатление как ако пиете много силно нацапано вино с разни красиви Е-та и боички , заприличвате на граф Дракула или по-скоро на някой негов подчинен вампир идиот, който се е почерпил прилично и е забравил да си измие устата...о, да ,това е скандално (както казва един познат симпатяга:))) А ако го приемем от женска страна -можем спокойно да си спестим червосването цял един ден :) Ихааа...
Виното е учение и като всяко такова то трябва да се следва, уважава и затвърдява....
А какво ще кажете за Памид-а? Дали сте наясно, че това е вероятно най-стария български сорт , който датира още от времето на траките? Или това че най-добрите лози с Памид се гледат на хълмисти терени с леки почви, които не задържат много вода?
Не знаехте нали? И аз не знаех, но прочетох. За това говорим...познанието е сила, и независимо дали е виното, или това как е изобретена печката духалка, ние трябва да положим усилие, да прочетем и да гледаме умно следващия път, когато гаджето на дъщеря ви обяснява за новите механизми в отоплителните системи...:)
И така , драги ми другарю от другата страна на монитора. Пожелавам ти винаги да се чувстваш уютно в собсвтената си компания и никога да не правиш компромиси, с това което чувстваш, и това което харесваш...ако виното не е твоето питие- не го пий.Ако червеното не е твоят цвят ,не си купувай онази риза, с която новото ти гадже така настоятелно иска да те види. Не ставай за смях като девойките на съседната маса...или като Чичо Митко в очите на бъдещия зет.
А ако някога все пак си зададеш въпроса...по какво да позная хубавото вино....отговорът е прост....по усмивката на небцето ти !
Наздраве с чаша мерло от мен!
Дали е просто модел на поведение, който се смята за „аристократично-стилно-фиешън” , дали е ,защото дядо Гошо прави вино на село и като донесе вкъщи стига за няколко купона...или е радост за истинските ценители , които отпивайки поредната глътка със затворени очи, се пренасят в света, където винаги е топло, а ароматите те карат да се чувстваш жив....
Например Гъмза...нали знаете какво е Гъмза...аз си спомням баща ми като споменаваше този сорт вино...Той беше голям ценител, от тези, които си затварят очите и живеят от аромата...
Та за тези от вас, които не знаят....гъмзата е доста стар местен сорт-сравнително къснозреещ - бере се към края на септември до първите дни на октомври. Недостатък на сорта е тънката и крехка кожица на зърното, която във влажна есен се напуква и гроздето започва да гние в грозни сиви отенъци. Доста кофти нали...да го чакаш с месеци и то така да те изиграе...
И връщайки се към девойките на съседната маса, искам да запитам дали разпознават повече сортове от МЕРЛО, КАБЕРНЕ СОВИНЬОН И евентуално МАВРУД. И дали знаят, че всъщност това са сортове, а не марката на бутилката от един коя си изба....аааааааа колко фиешън...може би от оная изба( ама то е хотел маааааа) дето има СПА с вино...там милото ме води миналия уикенд и пиленце да ти кажа страхотно се наСПАх :)
Грозно, нали ?:) Е , срещаме го постоянно около нас...важното е да успеем да му се усмихнем :)
Та за виното...правило ви е впечатление как ако пиете много силно нацапано вино с разни красиви Е-та и боички , заприличвате на граф Дракула или по-скоро на някой негов подчинен вампир идиот, който се е почерпил прилично и е забравил да си измие устата...о, да ,това е скандално (както казва един познат симпатяга:))) А ако го приемем от женска страна -можем спокойно да си спестим червосването цял един ден :) Ихааа...
Виното е учение и като всяко такова то трябва да се следва, уважава и затвърдява....
А какво ще кажете за Памид-а? Дали сте наясно, че това е вероятно най-стария български сорт , който датира още от времето на траките? Или това че най-добрите лози с Памид се гледат на хълмисти терени с леки почви, които не задържат много вода?
Не знаехте нали? И аз не знаех, но прочетох. За това говорим...познанието е сила, и независимо дали е виното, или това как е изобретена печката духалка, ние трябва да положим усилие, да прочетем и да гледаме умно следващия път, когато гаджето на дъщеря ви обяснява за новите механизми в отоплителните системи...:)
И така , драги ми другарю от другата страна на монитора. Пожелавам ти винаги да се чувстваш уютно в собсвтената си компания и никога да не правиш компромиси, с това което чувстваш, и това което харесваш...ако виното не е твоето питие- не го пий.Ако червеното не е твоят цвят ,не си купувай онази риза, с която новото ти гадже така настоятелно иска да те види. Не ставай за смях като девойките на съседната маса...или като Чичо Митко в очите на бъдещия зет.
А ако някога все пак си зададеш въпроса...по какво да позная хубавото вино....отговорът е прост....по усмивката на небцето ти !
Наздраве с чаша мерло от мен!
За Нормите и Етиката , за Правилното и Грешното
Реших да споделя моите размишления върху темата, която един мой любим колега и приятел ми беше хвърлил за feedback..а именно „За кого се отнасят етичните норми” (Ники,на-вероятно това ще ти е познато...:)))))
Етично ли е да прекарваме по 10 часа затворени в едно помещение и стоящи пред светещи кутии,които убиват малко по –малко и без това изтормозените ни от мръсното и сиво ежедневие тела.
Етично ли е да крещим и обиждаме най-близките си хора,само защото сме имали лош ден .
Етично ли е да не можем да стигнем спокойни до някоя точка ,защото през това време сме станали жертва на поредната лоша дума от някой съгражданин, към който сме засилили колата си,за да избегнем сблъсъкът, с така зейналата огромна дупка,която стои там откакто се помним и поглъща гуми ,здраве и нерви.
От написаното по-горе някой средностатистически обитател, на която и да е държава би си извадил извода, че това са мисли на човек ,намразил обстановката, в която живее , сърдит и пречупен на две...
Но не е така...аз съм едно усмихнато момиче, което спазва етичните норми в обществото...тези,които са приети за нормални и задължителни., а именно- ям месо, късам цветя, не посещавам често гроба на починалите си роднини, изхвърлям снимки в пристъп на емоционален дистрес, обиждам хора на база на културата и цвета на кожата им...
Ние сме родени и закърмени с много неща. Познаваме вкуса на доброто ,на лошото, на лъжата, на истината, на въздуха, на огъня..Става ни хубаво при мисълта за топла и приятна вечеря с месо и марули...нали така? А колко са хората,които се замислят...аз ям същество,което е тичало и е дишало от въздуха,който пълни моите дробове....аз ям цвете,което е гледало към слънцето и е попивало от водата, която кара моята кръв да се движи...
Тези хора, скъпи ми читателю, ги няма...
Етиката е утопия...винаги ще има дискриминация ,винаги ще има причиняващи страдание и страдащи...винаги ще има даващи щастие и щастливи....винаги ще има здрави и болни, живи и мъртви, усмихнати и тъжни...
Истината е в баланса....ин и ян...
Никога няма да спрем да ядем месо, да обиждаме, да поругаваме и да правим неща, от които всъщност няма да сме щастливи и дори ще се срамуваме. Никога нняама да престанем и да вършим добри дела...да се обединяваме и да желаем по-добро бъдеще.
Най-важно е себеосъзнаването и промяната....защото дълбоко във всеки от един от нас е заложено по нещо уникално и красиво, което изкарвайки на повърхността би променило много животи.
Етично ли е да прекарваме по 10 часа затворени в едно помещение и стоящи пред светещи кутии,които убиват малко по –малко и без това изтормозените ни от мръсното и сиво ежедневие тела.
Етично ли е да крещим и обиждаме най-близките си хора,само защото сме имали лош ден .
Етично ли е да не можем да стигнем спокойни до някоя точка ,защото през това време сме станали жертва на поредната лоша дума от някой съгражданин, към който сме засилили колата си,за да избегнем сблъсъкът, с така зейналата огромна дупка,която стои там откакто се помним и поглъща гуми ,здраве и нерви.
От написаното по-горе някой средностатистически обитател, на която и да е държава би си извадил извода, че това са мисли на човек ,намразил обстановката, в която живее , сърдит и пречупен на две...
Но не е така...аз съм едно усмихнато момиче, което спазва етичните норми в обществото...тези,които са приети за нормални и задължителни., а именно- ям месо, късам цветя, не посещавам често гроба на починалите си роднини, изхвърлям снимки в пристъп на емоционален дистрес, обиждам хора на база на културата и цвета на кожата им...
Ние сме родени и закърмени с много неща. Познаваме вкуса на доброто ,на лошото, на лъжата, на истината, на въздуха, на огъня..Става ни хубаво при мисълта за топла и приятна вечеря с месо и марули...нали така? А колко са хората,които се замислят...аз ям същество,което е тичало и е дишало от въздуха,който пълни моите дробове....аз ям цвете,което е гледало към слънцето и е попивало от водата, която кара моята кръв да се движи...
Тези хора, скъпи ми читателю, ги няма...
Етиката е утопия...винаги ще има дискриминация ,винаги ще има причиняващи страдание и страдащи...винаги ще има даващи щастие и щастливи....винаги ще има здрави и болни, живи и мъртви, усмихнати и тъжни...
Истината е в баланса....ин и ян...
Никога няма да спрем да ядем месо, да обиждаме, да поругаваме и да правим неща, от които всъщност няма да сме щастливи и дори ще се срамуваме. Никога нняама да престанем и да вършим добри дела...да се обединяваме и да желаем по-добро бъдеще.
Най-важно е себеосъзнаването и промяната....защото дълбоко във всеки от един от нас е заложено по нещо уникално и красиво, което изкарвайки на повърхността би променило много животи.
неделя, 24 януари 2010 г.
Лека вечер красиво детство...Добро утро напудрен капитализъм....
Изключително анти-полезно е да е студено навън...цял ден съм вкъщи, чудя се какво да ям...и най-лошото е,че си намирам...после ходи обяснявай как ти всъщност не ядеш, но виждаш ли колко странно...дебелееш???
Както и да е...това са смешните подробности от така големите неща...например МОЛА :)
Той е голямо нещо...и повярвайте ми там е пълно с каки, които при мисълта да им се случи нещо като първото ми изречение, са склонни да се самоубият :)
Ххихиих...е има и много готини хора..например тези,които ходят да поамериканчват лапетата си в киното...ЗАДЪЛЖИТЕЛНО с пуканки и кола! Иначе не може! Абсурд!
Та по въпроса за МОЛА и поамериканчването искам да споделя и да си призная без бой и юмруци, че преди малко водих малката ми племенница да гледа “Принцесата и жабокът”...и да взехме пуканки и кола...така че...абе..нали .:).
Но въпросното филмче беше много готино...даже го гледах с по-голям интерес от нея....а тя все пак е на 9 :)
Историята е бла бла бла...но вместо жабата да стане красив принц, момата стана жаба....прознавам си вкарали са creative момент в историята ...беше готино :)
И слизайки по ескалатора надолу, аз си мислех за принцесата и жабокът...гледайки детските магазини, които преливат от какви ли не играчки....книжарниците, които са залети от хиляди разновидности на най-различни книжки, химикалки, подвързии, атласи...абе какво ли не...буквално ВСИЧКО..
Закарвайки я в тях отново се препънах в коридора в играчки и в 6-те и вида чанти...за дневно училище, за занималня, за немски, за английски, за гимнастика, за тенис...
Вуйна ми нервно се разкряка, че все пак Йоанна трябва да учи, защото не е приключила с домашните...oh come on…. В Неделя??? В 8 вечерта??? Хора, осъзнайте се , в какъв свят живеем???
Шофирайки към нас ...тъмни студени улици...единствените хора са тези, свити в колите си, бързащи да се приберат на топло и уютно..Изключително анти-приятна обстановка...
Но за сметка на това в моят бонбонест Нисан е топло и готино и мога спокойно да си слушам музика и да си мисля за моето детство...
И ето минавам покрай пазарът Иван Вазов...започвам да броя...бурните 13+...аз и Весела...толкова искахме да сме “popular”…толкова ,че се наливахме с какъв ли не алкохол в градинката на дискотека ЛАС ВЕГАС...после вътре танцувахме, но не си купувахме алкохол,защото вече бяхме прекалили навън, а и имахме пари, колкото за кока кола J 9.00 вечерта...време е да си взимаме якетата от гардеробната и да си тръгваме, защото в 9.30 имаме вечерен час и ако го изпуснем другият петък няма да ни пуснат навън!!! Какъв кошмар, представяте ли си??? О не...
Идва сфетофарът на Южния парк...слизаме надолу с годините...9+...колко пикници сме изяли там...колко километри сме навъртяли с BMX-овете си...ама аз бях важна...защото в 4ти клас ми подариха BMX, a другите го караха на Балканчета...ми да...между другото въпросния BMX все още го пазя , прекалено много спомени таи той...като раклата на моето детсво е...само му изгубих помощните гуми, но те така или иначе бяха само използвани 2-3 пъти...иначе не беше МОДЕРНО :))))
Южният парк...място на какви ли не емоции...няма време на денонощието, по което да не съм се разхождала там, сама или с компания, щастлива или депресирана от факта, че например той не ме е погледнал,а е погледнал нея...или че пак светът не ме разбира...хихих...абе пубертет...какво друго може да се очаква???А слизането в 30 метровите бункери дори не мисля да коментирам :)
Стигаме до “новите блокове” отляво на улицата, срещу пералнята на пари-Бар Калипсо, едно време просто пералня за дрехи..или по нашему -химическо чистене...
Та новите блокове....вече сме на 5+...преди време бяха един изоставен строеж, където момчетата ловяха раци и се опитваха да ни плашат с тях, обаче аз го давах смела и дори се интересувах що за животно е ракът и къде зимува той...:)
Продължаваме нагоре...104то основно училище...на една пътека път от моя блок....какво ли не преживях там...първата ми целувка, която завърши трагично с изгубен чадър...първите мисли за joint-бягане от къщите....поради кошмарния факт, че и на мен и на Весела ни бяха извъртели по една тлъста 2-ка по български език май беше... Голяма драма, голямо нещо
Такам....вече съм пред нас...паркирам се успоредно едвам едвам , въпреки че колата ми е почти с размерите на СМАРТ, нооо много забогатя блока и всеки има по 2-3 коли, а и като добавим милите хора от съседните блокове, които скромно и тихомълком си паркират возилата пред нас, се получава една страхотна комбинация от какви ли не марки, цветове , джанти и регистрационни номера...ама красота ви казвам...истинска красота!:) В такива моменти гордо се чувствам като Христо Стоичков!!!! :)
Ровейки нервно за ключовете в огромната си чанта се спъвам в пейката пред входната врата....пейката на която съм разбивала сърца и са разбивали моето...пейката на която съм чакала какво ли не...от пица , през холна гарнитура, до децата от съседния блок и пощальона за писмо от измерението X….
Пишейки сега този водопад от спомени си мисля, за това което сме имали като деца и това, което Йоанна с нейните 9, 10,11+... години няма да може да усети...а именно играенето на криеница, на стражари и апаши, на пързалянето с шейна зад блока до 10 вечерта, за дългите дни от ваканциите, когато се прибирахме само за по 3 минути, колкото да изядем вече сложеното на масата от усмихнатите ни родители...които въпреки факта, че нямахме мобилни телефони, вярваха в нас и не се притесняваха...и ние никога не ги подведохме в тяхното доверие, въпреки всички дивотии, които сме правили..
Нямахме по 6 чанти за училище, нямахме изборът от магазинте в МОЛА, но имахме свободата да тичаме сами с приятелите си , да си играем на воля, да гоним котки и да кредем череши...имахме ВСИЧКО и аз съм безкрайно щастлива, че отраснах в дни на спокойствие, на миризма на люляк и вкус на доматите биволско сърце, които струваха стотинки на пазара...
Стоейки пред 17 инчовия монитор, който облъчва и без това облъчената ми глава, си мисля как всъщност може би е добра идея да помился какво ще презентирам на project status meeting-a утре сутрин....защото едва ли шефът ми ще се интересува от емоционалното ми състояние на творческо вдъхновение и тоновете хартия, които искам да изпиша тук и сега....
Лека вечер красиво детство...добро утро напудрен капитализъм....
Както и да е...това са смешните подробности от така големите неща...например МОЛА :)
Той е голямо нещо...и повярвайте ми там е пълно с каки, които при мисълта да им се случи нещо като първото ми изречение, са склонни да се самоубият :)
Ххихиих...е има и много готини хора..например тези,които ходят да поамериканчват лапетата си в киното...ЗАДЪЛЖИТЕЛНО с пуканки и кола! Иначе не може! Абсурд!
Та по въпроса за МОЛА и поамериканчването искам да споделя и да си призная без бой и юмруци, че преди малко водих малката ми племенница да гледа “Принцесата и жабокът”...и да взехме пуканки и кола...така че...абе..нали .:).
Но въпросното филмче беше много готино...даже го гледах с по-голям интерес от нея....а тя все пак е на 9 :)
Историята е бла бла бла...но вместо жабата да стане красив принц, момата стана жаба....прознавам си вкарали са creative момент в историята ...беше готино :)
И слизайки по ескалатора надолу, аз си мислех за принцесата и жабокът...гледайки детските магазини, които преливат от какви ли не играчки....книжарниците, които са залети от хиляди разновидности на най-различни книжки, химикалки, подвързии, атласи...абе какво ли не...буквално ВСИЧКО..
Закарвайки я в тях отново се препънах в коридора в играчки и в 6-те и вида чанти...за дневно училище, за занималня, за немски, за английски, за гимнастика, за тенис...
Вуйна ми нервно се разкряка, че все пак Йоанна трябва да учи, защото не е приключила с домашните...oh come on…. В Неделя??? В 8 вечерта??? Хора, осъзнайте се , в какъв свят живеем???
Шофирайки към нас ...тъмни студени улици...единствените хора са тези, свити в колите си, бързащи да се приберат на топло и уютно..Изключително анти-приятна обстановка...
Но за сметка на това в моят бонбонест Нисан е топло и готино и мога спокойно да си слушам музика и да си мисля за моето детство...
И ето минавам покрай пазарът Иван Вазов...започвам да броя...бурните 13+...аз и Весела...толкова искахме да сме “popular”…толкова ,че се наливахме с какъв ли не алкохол в градинката на дискотека ЛАС ВЕГАС...после вътре танцувахме, но не си купувахме алкохол,защото вече бяхме прекалили навън, а и имахме пари, колкото за кока кола J 9.00 вечерта...време е да си взимаме якетата от гардеробната и да си тръгваме, защото в 9.30 имаме вечерен час и ако го изпуснем другият петък няма да ни пуснат навън!!! Какъв кошмар, представяте ли си??? О не...
Идва сфетофарът на Южния парк...слизаме надолу с годините...9+...колко пикници сме изяли там...колко километри сме навъртяли с BMX-овете си...ама аз бях важна...защото в 4ти клас ми подариха BMX, a другите го караха на Балканчета...ми да...между другото въпросния BMX все още го пазя , прекалено много спомени таи той...като раклата на моето детсво е...само му изгубих помощните гуми, но те така или иначе бяха само използвани 2-3 пъти...иначе не беше МОДЕРНО :))))
Южният парк...място на какви ли не емоции...няма време на денонощието, по което да не съм се разхождала там, сама или с компания, щастлива или депресирана от факта, че например той не ме е погледнал,а е погледнал нея...или че пак светът не ме разбира...хихих...абе пубертет...какво друго може да се очаква???А слизането в 30 метровите бункери дори не мисля да коментирам :)
Стигаме до “новите блокове” отляво на улицата, срещу пералнята на пари-Бар Калипсо, едно време просто пералня за дрехи..или по нашему -химическо чистене...
Та новите блокове....вече сме на 5+...преди време бяха един изоставен строеж, където момчетата ловяха раци и се опитваха да ни плашат с тях, обаче аз го давах смела и дори се интересувах що за животно е ракът и къде зимува той...:)
Продължаваме нагоре...104то основно училище...на една пътека път от моя блок....какво ли не преживях там...първата ми целувка, която завърши трагично с изгубен чадър...първите мисли за joint-бягане от къщите....поради кошмарния факт, че и на мен и на Весела ни бяха извъртели по една тлъста 2-ка по български език май беше... Голяма драма, голямо нещо
Такам....вече съм пред нас...паркирам се успоредно едвам едвам , въпреки че колата ми е почти с размерите на СМАРТ, нооо много забогатя блока и всеки има по 2-3 коли, а и като добавим милите хора от съседните блокове, които скромно и тихомълком си паркират возилата пред нас, се получава една страхотна комбинация от какви ли не марки, цветове , джанти и регистрационни номера...ама красота ви казвам...истинска красота!:) В такива моменти гордо се чувствам като Христо Стоичков!!!! :)
Ровейки нервно за ключовете в огромната си чанта се спъвам в пейката пред входната врата....пейката на която съм разбивала сърца и са разбивали моето...пейката на която съм чакала какво ли не...от пица , през холна гарнитура, до децата от съседния блок и пощальона за писмо от измерението X….
Пишейки сега този водопад от спомени си мисля, за това което сме имали като деца и това, което Йоанна с нейните 9, 10,11+... години няма да може да усети...а именно играенето на криеница, на стражари и апаши, на пързалянето с шейна зад блока до 10 вечерта, за дългите дни от ваканциите, когато се прибирахме само за по 3 минути, колкото да изядем вече сложеното на масата от усмихнатите ни родители...които въпреки факта, че нямахме мобилни телефони, вярваха в нас и не се притесняваха...и ние никога не ги подведохме в тяхното доверие, въпреки всички дивотии, които сме правили..
Нямахме по 6 чанти за училище, нямахме изборът от магазинте в МОЛА, но имахме свободата да тичаме сами с приятелите си , да си играем на воля, да гоним котки и да кредем череши...имахме ВСИЧКО и аз съм безкрайно щастлива, че отраснах в дни на спокойствие, на миризма на люляк и вкус на доматите биволско сърце, които струваха стотинки на пазара...
Стоейки пред 17 инчовия монитор, който облъчва и без това облъчената ми глава, си мисля как всъщност може би е добра идея да помился какво ще презентирам на project status meeting-a утре сутрин....защото едва ли шефът ми ще се интересува от емоционалното ми състояние на творческо вдъхновение и тоновете хартия, които искам да изпиша тук и сега....
Лека вечер красиво детство...добро утро напудрен капитализъм....
Здравейте и от мен!
Хай ал,:)
Поредната блогерка...много станаха нали?
Уел...не си длъжен да го четеш наистина ...
такаааааа..
Ами накратко за мен и моята идея са направя блог..
От малка си знам, че мога и обичам 2 неща...да свиря на пиано и да пия вино :)
Това с писането дойде малко по-късно в съзнателния ми живот..примерно към 4-5 клас с едно есе за "Животът на една звезда"...ама звезда не като тези от списание Блясък с екстеншъните по косите и скъпите коли, които ние гледаме жадно по списанията...ами звезда като онова романтично понятие от небето, което стоим и зяпаме тъпо и неразбиращо, обикновено като сме влюбени или с чаша вино ...или като сме отчаяно самотни и се опитване да различим някакви отговори там на небето...ама тз...няма ги бе???
Относно пианото...амии...аз не мога да свиря...обачееее винаги ми е било мечта...и не знам защо, но имам някакво усещане, че бих се справила прилично добре с тази задача...и може би страхът, че това не е случаят, ме е спирало досега да се завлека до кварталното читалище и да хвана някоя застаряваща, симпатична леля с очила да ме въведе в тайните на музиката...
Ще го направя един ден...наистина ...и няма нищо, което да ме разтопи , освен музиката на пиано...така че ако сте решили да ме сваляте това е начинът...;)))
Секунда да отида погледна зеленият фасул, който готвя....(1,2,3.....30)..тук съм...споменах ли ,че не мога да готвя? Важно е желанието...ще кажат хората....да ама като го няма и него??? Какво се получава...сега ще ви кажа...получава се една прегладняла Милена, която гледа свирепо книгата на Чолчева и се чуди какво да скалъпи с подръчни средства не за друго,ами заради небрежния факт, че навън е минус 10 някъде и идеята да ходя до магазина не ми изглежда особено привлекателна..
Така.... Искам да кажа, че нямам конкретна цел с този блог...като начало ще създам секции, където ще сложа така малка част от така наречените ми "есета без имена"...моето си творчество, родено от понякога болния ми мозък, което може би е отразявало моментите на емоционален срив...защото рядко пиша есета без име,когато съм щастлива....и може би затова броят им е толкова малък хихихих ;))))
Хайде стига като за първи ден...Обещавам като си намирам интересни теми да споделям с вас....Слънчев ден желая другарю, от другата страна на монитора, който и да си ти :))))
Поредната блогерка...много станаха нали?
Уел...не си длъжен да го четеш наистина ...
такаааааа..
Ами накратко за мен и моята идея са направя блог..
От малка си знам, че мога и обичам 2 неща...да свиря на пиано и да пия вино :)
Това с писането дойде малко по-късно в съзнателния ми живот..примерно към 4-5 клас с едно есе за "Животът на една звезда"...ама звезда не като тези от списание Блясък с екстеншъните по косите и скъпите коли, които ние гледаме жадно по списанията...ами звезда като онова романтично понятие от небето, което стоим и зяпаме тъпо и неразбиращо, обикновено като сме влюбени или с чаша вино ...или като сме отчаяно самотни и се опитване да различим някакви отговори там на небето...ама тз...няма ги бе???
Относно пианото...амии...аз не мога да свиря...обачееее винаги ми е било мечта...и не знам защо, но имам някакво усещане, че бих се справила прилично добре с тази задача...и може би страхът, че това не е случаят, ме е спирало досега да се завлека до кварталното читалище и да хвана някоя застаряваща, симпатична леля с очила да ме въведе в тайните на музиката...
Ще го направя един ден...наистина ...и няма нищо, което да ме разтопи , освен музиката на пиано...така че ако сте решили да ме сваляте това е начинът...;)))
Секунда да отида погледна зеленият фасул, който готвя....(1,2,3.....30)..тук съм...споменах ли ,че не мога да готвя? Важно е желанието...ще кажат хората....да ама като го няма и него??? Какво се получава...сега ще ви кажа...получава се една прегладняла Милена, която гледа свирепо книгата на Чолчева и се чуди какво да скалъпи с подръчни средства не за друго,ами заради небрежния факт, че навън е минус 10 някъде и идеята да ходя до магазина не ми изглежда особено привлекателна..
Така.... Искам да кажа, че нямам конкретна цел с този блог...като начало ще създам секции, където ще сложа така малка част от така наречените ми "есета без имена"...моето си творчество, родено от понякога болния ми мозък, което може би е отразявало моментите на емоционален срив...защото рядко пиша есета без име,когато съм щастлива....и може би затова броят им е толкова малък хихихих ;))))
Хайде стига като за първи ден...Обещавам като си намирам интересни теми да споделям с вас....Слънчев ден желая другарю, от другата страна на монитора, който и да си ти :))))
Абонамент за:
Коментари (Atom)